Тук тя вкуси от най-хубавата радост в живота на всяка жена — да обича и да бъде обичана. Тук тя позна сладости, трепетни вълнения, от които кръвта гори и не угасва. Източникът беше един — Велко. Буен, непресъхващ. Сега, когато той си отиде, душата й изеднаж изгладня и Дона я хранеше със спомени. Много пъти премина тя по късата пътека на техния задружен живот. Първите трепети, първите тревоги на младото и Жадно сърце, първите погледи и несмели думи, неясни, недоизречени, но с които започва душата да говори на друг, на свои език. Шумът на стъпките му, неговият глас и особено когато произнасяше името й. Оня зимен ден, когато я дигна на ръце и я сложи върху самара на кончето и после пътуването им до село. А животът им в гората? И колко още щастливи дни, колко мигове незабравими! Нито една сянка в тая безкрайна, чиста, светла радост!
След първите няколко дни от раздялата им тъгата й не беше вече тъй остра, тъй болезнена. Ами Велко беше жив и здрав, тя пак ще го вижда! Размътена от скръб, душата й започна да се избистря, сякаш беше дълбок кладенец и там, дълбоко на дъното легна, утаи се като тежък оловен прах тая скръб. Скоро ще се върне той при нея, ще долети. Закриляй го от зло, Богородице майчице, той носи праведна душа!…
Дона започна да надава ухо и към външния свят. След изчезването на двамата мъже, баща и син, малката каменна къща заглъхна. Двете невесели жени нямаха и какво да си приказват освен по няколко думи около всекидневната къщна работа. Заглъхна и дворът вън, и цялата каменна площадка. Нямаше кои да бие клепалото, кои да отваря и затваря с глух кънтеж тежката обкована с желязо църковна врата. Не идваше и никои в църквата, ни в неделен ден, ни в друг празник. Беше самият край на лятото, ала тук, в планината, всичко зрееше късно, людете все още прибираха оскъдния плод на своя тежък труд по малките, пръснати надалеко ниви.
— Да има поне кои да бие клепалото — каза еднаж Дона. — Нека не идват в църква, но да се чуе само. Човек навсекъде може да се прекръсти.
Стрина Ордена мълчаливо подсмръкна от сълзите, потекли изеднаж от очите й, като си спомни за мъжа си, които доскоро биеше замлъкналото сега клепало. Тя нямаше какво да каже — няма кои да го бие сега, а на жена не е дадено да го бие. Да беше тук Веле, но нямаше го и него. Кога ли ще се върне? И тя гласно попита снаха си:
— Каза ли ти Веле кога ще се върне?
— Не ми каза. Но сигурно скоро ще си дойде. Тоя ден те повече и не продумаха.
Една сутрин кучетата започнаха гневно да лаят и се втурнаха накъм пътеката за долината. Те сега и двете стояха все отвързани. Дона беше сама в къщи и веднага изтича вън уплашена — да не би да идват нежелани гости, но видя по пътеката двама познати мъже: Кузо Никлев и Мирче Лажански. Те се движеха бавно нагоре, Кузо накуцваше някак и с двете нозе, види се, от боя. Какво ли търсят насам? Спряха се на края на пътеката и не смееха да прекрачат, размахвайки ръце, тояжки срещу кучетата.
— У, бре! Ош, бре!
Легнали на предните си нозе, двете зли кучета припълзяваха все по-близу към тях и лаеха диво с разголени зъби. Дона ги прогони и въведе в къщи двамата мъже.
— Брей… Ще ни разкъсат! — въртеше очи Кузо, задъхан, с побеляло влажно лице. — Не съм виждал такива кучета… А то, едното, уж ни познава…
Седнаха.
— Какво има? — попита Дона.
Те и двамата дълго гледаха върховете на опинците си, шариха с тояжките си по пръстения под. Най-сетне Мирче блъсна с лакът другаря си и каза срамежливо:
— Тоя ме накара да доидем. — После пак го блъсна: — Говори де! Друг път човек не може да те спре. Като празна воденица тропаш…
Кузо се размърда на триножното столче, запъшка, почеса се тук и там и най-сетне езикът му се отпусна:
— Учителке… аз… доидох, прошка да искам… от Велко, от тебе и от стрина Ордена… Голем грех извърших… Предадох Велко на турците. — Той си пое дъх издълбоко и гласът му изтъня: — Голем грех извърших… прошка искам!… Ама болеше, учителке, като по сърцето да ме биеха, умирам, си рекох, месата ми ще окапят…
— Било каквото било, Кузо — рече Дона хладно.
— Ръцете ще му целуна на Велко — продължи Кузо, — ще го моля да ми прости… Голем грех! Ама болеше, учителке, болеше…
— Ех, остави сега това, Кузо — махна с досада ръка Дона. — И беят е видел Велко на Дълги рид.
Той я погледна един миг внимателно, сетне изеднаж се успокои и заговори със своя си глас:
— Така е, учителке. И беят го видел. Ама аз требваше да си мълча. Както не казах, че двамата сте в гората, а знаех, че сте в гората! Да не бех казал аз, че е избегал с комитите, Велко можеше и сега да си бъде в къщи, немаше да иде в четата.