Един след друг четиримата мъже бяха навели глави и я слушаха мълчаливо. Дори и един от заспалите преди това четници се бе приподигнал на лакът и също слушаше внимателно. Дона млъкна и след минутка се обърна накъм стаичката си, както беше с ръце, скрити под престилката. Чендов подигна глава и каза:
— Почакай, учителке. — Той хвърли към нея бърз внимателен поглед: — Ти си наша сестра и ето секретарят нека ти обясни работата.
Наумов още преди това се бе загледал в нея и като че ли не можеше да познае някогашната си ученичка — същата, към която до преди няколко минути се бе отнасял с нескрита благосклонност, но с едно своиствено мъжко високомерие. Та това ли беше тая същата Дона Крайчева, дребничкото бедно момиче, което бе дошло в тая планинска пустиня да учи на писмо рожденските деца, за да изкарва прехраната си? Сега тя изеднаж израсна пред него. Това вчерашно девоиче се бе превърнало в зряла, умна жена, която храбро се застъпваше за друга една жена и негли за целия женски род. Тя говореше просто, но се чувствуваше голяма сила във всяка нейна дума. Като го подкани воиводата да говори, Наумов стана прав — беше му неудобно сега да говори с Дона седнал, докато тя стоеше права пред него. И започна с такъв тон, като че ли се извиняваше за нещо:
— Виж какво, Крайчева… ние в случая действуваме според един, по-скоро обичаен закон у нас, които е наистина много строг, но народът го прилага без милост, сега чрез нас, а понекога и направо. Тая Добра е развратница, големо зло за селото и срам. Целото село твърди това и доказва. Има и друго: ние, като организационна чета, преследваме предателството спрямо народното дело, а Добра Лозанова дружи с турците и сигурно предателствува. И в единия, и в другия случай наказанието е едно: смърт. Явен разврат — ето, по оплакване на цело едно село се наказва със смърт. Предателството също се наказва със смърт. Това е закон и се прилага строго. Имаме решение и от нашето Началство — околийския комитет в града и от окръжния комитет.
Той чувствуваше, види се, че имаше нещо несигурно, фалшиво в приказките му, в тона му и все ръкомахаше, приглаждаше дългите си коси, чупеше вежди. Най-сетне млъкна. Дона почака една минута дали няма да продължи той, притисна ръка на гърдите си, тъжно приведе очи:
— Развратница… А ще накажете ли всички тия, които са развратничели с нея? Да не би тя… насила да ги е разваляла! Виновен ли е мъжът й, които я изоставил да попадне в грех? Селото за него нищо не казва. Предателство… Извършила ли е Добра предателство? Вие не знаете. Казано е само: Добра сигурно предава на турците. А може и нищо да не предава. Не знам какво да кажа повече. И да ви моля, нема да ме послушате. Смилете се поне над детенцето й, ще остане без майка и баща. А и то е, клетото, момиче.
Тя се обърна и влезе в стаичката си. Тихо затвори вратата след себе си.
До късно през нощта Дона чуваше от леглото си гласовете на мъжете отвъд, неясни през затворената врата. В леглото до нея спеше свекърва й — тя усещаше до себе си кокалестото старческо тяло. Тихо стенеше старата жена в съня си. Дона стискаше очи, да заспи:
— И в съня си плаче за него, за Велко… Пуста майка! Аз нема да плача, нема да плача…
И тя стискаше очи, за да спре сълзите си.
Не усети кога бе заспала и когато се събуди — от малкото прозорче надничаше избеляло утринно небе. Леглото до нея беше празно. Стрина Ордена бе станала рано и бе излязла. Чуваха се гласове в съседната стая и Дона веднага позна между тях гласа на Велко. Скочи и бързо се облече.
Вън я посрещна Наумов — с мокро лице и мокри коси, с кърпа в ръце, със запретнати до лактите ръкави. Какви бяха тънки ръцете му — само кости и жили, и целият беше сух, изпит — де ли се крепеше душата му, откъде идеше тая сила у него, че и той ходеше като другите четници с пушка, с патронташи, с револвер, а носеше и една голяма кожена чанта с книжа — архивата на четата. Но и де се намираше тая сила у всички тия люде да изоставят своя дом и близките си, да бродят из планините често гладни и жадни, преследвани и винаги в смъртна опасност!