— Дотегнах им, виждам… Май не ме щат веке… Но аз нема да оставя Ружа току-така в чужди ръце…
А никои не бе й казал ни половин дума накриво.
Такива ли люде бяха Лазар Глаушев и Ния Глаушева?
Засрами се Ружа в новия си дом, загуби тя гордостта си пред новите си люде и все плачеше нощем на рамото на мъжа си. Отиде си най-сетне тетка Бисера, но в сърцето на Ружа остана някакъв страх, някакво мъчително стеснение пред свекъра и свекървата, пред роднините им, а дори и пред Бориса. Тя и преди това едва бе надвила страха си пред новия си живот.
Всеки ден и се случваха дребни несгоди, които бодяха като зли тръне сърцето и, караха я да се срамува и да се мъчи. Цяла мъка беше за нея, докато се научи да се храни на градската трапеза, да държи вилица в ръката си, да не стиска в шепата си всеки залък, да не мляска, като дъвче. Така беше в много още всекидневни дреболии. Тя беше винаги нащрек — да не сбърка нещо, и не можеше да се успокои, да отпусне сърцето си. Учеше я на всичко Ния и колко внимателна беше тя винаги, но селското девоиче усещаше с болка и най-малката бележка. Обичаха я свекърът и свекървата и най-напред заради Бориса, но и защото беше хубава, свенлива и чиста, а Ружа се чувствуваше пред тях като виновна, като да бе направила някаква голяма пакост. Дойде и това със селската и руба.
Венчаха я в селската й носия. Каза, че не иска друго облекло. И Борис не искаше да се облече тя в градски дрехи. Като сложиха невестинския венец и булото на главата й — не можеха да се нагледат людете на нейната хубост. Е, нека походи тя още някое време с рубата си, щом така е свикнала. Но като минаха двайсетина дни след сватбата, Ния каза и пред мъжете:
— Да повикаме терзия за Ружа. Ще ни донесат и платове всекакви да изберем. Ами да си я направим веке гражданка.
Ружа само наведе глава и нищо не отговори. Почака още някое време Ния и пак заговори за градско облекло:
— Не може веке тъй, Руже. Ти в града живейш веке. Хубави ти са дрехите, но гражданките не носят такива дрехи. Ще повикаме терзия и заедно ще изберем най-хубави платове.
— Не ща, майко — отговори Ружа.
Настана цяла мъка за всички. Не знаеше как да успокои невестата си Борис. Не беше само заради селските й дрехи, а голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й, наранена беше и селската и гордост, тъгуваше тя за селото си. Не можеше да свикне с новия си дом, с гражданския живот, да се сроди с новите си люде, с всички тия градски люде.
— Руже — галеше я Борис, — мама и татко много те обичат. Не виждаш ли? Всички те обичат, кои може да не те обича, Руже…
— Още повеке ми тежи нещо, като виждам, че са добри, че ме търпят.
Така отговаряше тя. И много се разтъжи, посърна. Лицето й побледня, руменината по бузите й се събра на петна.
Най-сетне Лазар Глаушев каза на сина си:
— Идете за некое време сега през летото в Дебрища. Нека постои там, в родното си место, Ружа. Не се забравя лесно родният дом. После, като се върнете, тя ще свикне по-лесно с нас.
Борис послуша баща си. А Ружа, като се прощаваше с двамата стари люде, обля със сълзи ръцете им. Тъжно й беше за тях, но тя не се върна вече в техния дом.
Разцъфтя се отново Ружа в родното си село, разведри се и пак се появи на устните й нейната постоянна усмивка, загадъчна, не знаеш точно какво значи тя, но е все за нещо хубаво. Кузман Велянов посрещна младите люде с голяма радост, той много се гордееше със своя градски зет, но и не му беше чудно, че Ружа си намери такъв мъж, щом беше такава хубавица и такава умна. Весело подскачаха около кака си и двете по-малки деца на Кузман, а тетка Бисера доста се понаду: такъв зет, гражданин и богатски син, ама пак на Кузмановата врата дойде! Но и тя беше по своему доволна — имаха няколко овце, малко земица, с две по-малки деца в къщи, хранеха двамата калфи и чирака в дюкяна, работа имаше много и като отиде Ружа в града, всичко бе останало само на нейните ръце, Сега Ружа пак подхвана своята работа и дори с още по-голямо усърдие — от радост, че се върна в бащината си къща.
Очите на Борис Глаушев бяха винаги отворени за хубостите в живота, а хубост има навсякъде по небето и земята, в човешкия живот. С Ружа той говореше и за книгите си, и за своите размишления за едно и друго — тя беше умна и схватлива, макар да не разбираше всичко от неговите думи; тя разбираше и бе познала много от простите и важни неща в човешкия живот, които са в основата на всяка здрава размисъл. А се заглеждаше и в книгите му, сама искаше да чете и да говори с него за прочетеното. Те прекарваха радостни, спокоини дни. Тъкмо такава, спокоина радост лъхаше от всяко движение, от всеки поглед и дума на младата жена, човек се чувствуваше с нея винаги сигурен за всяко нещо. Това беше тихо и дълбоко, всеобладаващо щастие за Бориса. Щастлив беше Борис и в другия живот — в живота си за другите и между другите люде. Преди той познаваше Дебрища само между стените на Кузмановия дом, сега ходеше свободно навсякъде. Какъвто беше приветлив спрямо всички, той бързо спечели сърцата на селяните, макар някои и сега да го поглеждаха изпод вежди и не можеха да се начудят на женитбата му с една селянка. Той се спираше при старите люде, дръпваше весело щръкналите коси на децата, влизаше във всяка къща, приемаше просто и сърдечно подадения му черен селски залък. Умееше да се радва на всяко нещо и да предизвиква радост в чуждото сърце. Селяните казваха за него: