По-други бяха разговорите на Борис с Кузмана Велянов, с Йолета Ядрев и с други като тях. Чрез тях навлизаше все по-надълбоко в народното дело, в самия народ, в душата му.
Той ходи на няколко пъти в града, за да види старите си родители, но към края на лятото даде съгласието си да го условят за учител в Дебрища.
Към края на август Милош Ванков получи от околийския комитет бързо шифровано писмо, с което му се съобщаваше, че към Железник се движи голяма върховистка чета, дошла от България. Околийският комитет нареждаше на ръководството на Железнишкия район върховистите да бъдат обезоръжени и върнати назад или, в случай на съпротива, да бъдат унищожени. В писмото се съобщаваше също, че е дадено нужното нареждане до двете чети, околийската и полската, които да бъдат засилени и от милиция. Ванков веднага изпрати куриер, за да влезе във връзка с околийската чета, а още рано на другия ден получи съобщение, че в гората Летница, близу до Дебрища, беше Гьоре Павлев с четата си.
— Ще доида и аз с тебе — каза Борис Глаушев на Ванков. — Заедно ще гоним върховистите.
— Не — отвърна рязко Ванков. — Не са нужни там двама даскали. Един стига. Ще вървим с Йоле Ядрев и неколцина от селската чета. Ще вземем люде и от другите села. С пушки.
Ванков обу опинци, препаса патронташ, взе пушка. Борис го гледаше учуден — свикнал бе да го вижда повече с книга в ръка.
За два дни в гората Летница се събраха двете чети, надоидоха малки групи въоръжени селяни, та цялата дружина нарасна на петдесет души. В същото време непрекъснато сновяха куриери и съгледвачи, които следяха движението на върховистката чета. Дойде вест, че върховистите бяха навлезли вече в Железник и се бяха настанили в село Мурени, на около три часа път от Летница. Те бяха двадесет и двама и ги водеше българският поручик Димитров.
— Даскале — каза околийският воивода на Милош Ванков, — ти ще се разправяш с них. Дошли са синковците майчини да освобождават Македония. Пък ако не щат да разберат от дума — ние с Гьорета ще ги наредим.
Гьоре Павлев гледаше мрачно пред себе си и нищо не продума. Секретарят Наумов рече развълнуван:
— Не са тръгнали те за доброто на Македония, щом е против волята й, но дано не се стигне до кръвопролитие.
Дружината тръгна за Мурени след полунощ пристигна до селото малко преди да се раздени. Другарите на Ванков срещнаха в тъмнината двама тамошни люде, които бяха излезли да посрещнат засилената околийска чета, както бе уговорено чрез куриерите.
— Какви са тия люде, офицер бил воиводата им, ама да ги видите само — започна единият от муренците и гласът му потреперваше. — Още не са влезли в селото и вие, велят, сички сте предатели! Хванаха нашия селски ръководител, Силяна Размов, вързаха го, ще го колят!
Село Мурени беше в едно дълбоко долище, обградено от три страни с гористи стръмнини, и върховистите бяха сложили часовои само по пътя за града. Засилената околийска чета обезоръжи часовоите, влезе незабелязано в селото и обсади здраво трите къщи, в които се бяха настанили върховистите. Селяните веднага бяха усетили четата, наизлязоха мнозина и всякак й помагаха, а неколцина излязоха с пушките си и се присъединиха към нея.
Милош Ванков, Наумов и йоле Ядрев влязоха направо в къщата, дето беше воиводата на върховистите с петима свои другари. Тъмно беше в ниската каменна къща и едва когато Ванков, Наумов и Ядрев влязоха в стаята, дето спяха шестимата върховисти, чу се сърдит, но ясен, сякаш детски глас:
— Кои е бре? Кои влиза…
Раздвижиха се много люде в тъмнината, дочу се подрънкване на оръжие и после се чу строг, заповеднически глас:
— Я запалете веднага светлина!
— Не сме лоши хора — рече Ванков.
Някои се опитваше да запали кибрит, но една от жените в къщата влезе със запалено газениче, като го засеняше с ръка, и го сложи на една ниска поличка. Сега Ванков се намери срещу един млад и доста висок мъж с ниско остригана глава, с големи тъмни очи и дълги поразрошени мустаки; той стоеше насреща с изпъчени гърди, взел набързо в ръка револвера си в кожен кобур с широк ремък, и не личеше, че току-що се бе събудил. Очите му проблясваха остро при слабата светлина, която трептеше колебливо по брадясалото му лице. С бързо, привично движение т си препаса револвера и рязко попита:
— Кои сте вие? Как влязохте тук?
— Поручик Димитров, ако не се лъжа — каза Ванков. Застаналият срещу него мъж кимна сърдито с глава, а Ванков продължи: — Не беше много трудно да се влезе тук.
— Я, приятелче — чу се същият почти детски глас и сега прозвуча присмехулно. — Влезъл си, ама де да видиме как ще излезеш… Пък и пушки надигнали…