Ванков се обърна нататък. В единия ъгъл на стаята се бе изправил като мечка на задните си нозе един около тридесетгодишен мъж, доста приведен, с дебел врат и голяма глава, с широко кьосаво лице, та и при слабата светлина на газеничето личаха едрите му груби черти, но малките му очички се губеха в сянка под ниско ръбесто чело. Той беше почти нисък на ръст, но широк, късите му нозе бяха леко извити навън, а ръцете му бяха много дълги и дръпнати назад. На главата му бе натиснато плитко калпаче, той, види се, така бе спал, а в пояса му, препасан и с патронташ, бяха набучени револвер и два ножа. Какъвто изглеждаше силен и груб, чудно звучеше почти детският му глас. На широкото му лице, някак оголено и дори без вежди, стоеше като залепена там лукава усмивка, долавяха се весели, присмехулни нотки и в гласеца му, но малките му очи тънеха в черна сянка. Той продължи:
— Виждам ви аз, приятелчета, кои сте и що сте и ще ви кажа, че отдавна веке не съм гризвал крехко даскалско месце. Яде ми се мене блажно, обичам аз, приятелчета, блажно.
Поручикът му махна с ръка да млъкне, той поклати голямата си глава, ръмжейки глухо, а лицето му все тъй се усмихваше.
Наскачали бяха и петимата върховисти, само един от тях продължаваше тихо да лежи в ъгъла и може би все още спеше. Двама бяха взели пушките си и стояха наежени до воиводата си. Той кимна строго към Ванков:
— Говорете.
Ванков подпря мършавите си ръце върху цевта на своята мартинка и попита спокоино, макар да напираше в гърдите му силен гняв срещу тия люде:
— По чия заповед и с чие разрешение сте навлезли въоръжени в нашия район?
— Не ви дължа никакъв отговор — отвърна бързо поручикът, но сетне отеднаж рече: — По заповед на Върховния революционен комитет. А вие какво?
Ванков продължи:
— Веднага ще ни предадете оръжието си всички и ще се върнете, откъдето сте дошли. В противен случай…
— В противен случай? — прекъсна го поручикът.
— В противен случай — продължи Ванков — ще ви избием.
— Хехехе! — ухили се цяло кьосавото лице на тоя в ъгъла. — В противен случай, а? Хехе…
Той се приближи с тромави стъпки, застана близу до Ванков и го заоглежда, сякаш го подушваше, с ръка върху широката дръжка на един от ножовете в пояса му.
— Чалма… — подвикна един от върховистите, застанал до стената насреща — ти се дръпни оттам.
Чалмата не го и погледна, а се обърна към воиводата си, лицето му все се усмихваше:
— Да ги изведа вънка тия приятелчета… един по един… тука, пред вратата.
Ванков каза:
— Махни се ти, човече, с тия свои ножове.
— Нема да уплашиш никого — каза след него и Ядрев.
Пристъпи към поручика и Наумов.
— Не разбирате ли… требва да се подчините, вие сте обсадени. Или искате да се пролива кръв!
Обади се пак Чалмата с тънкия си гласец:
— Вие сте кокошкари… попикани даскалчета. Кого ще плашите бре? Сичките ще ви изколим, да отървем Македония от вас. Предатели! Автономна Македония искате, а? Ще ми облажите вие ножа, виждам…
Поручикът пак му махна с ръка да млъкне и каза:
— Вие сте много дръзки. Дадена ми е заповед и аз ще я изпълня. Всички тук ще се подчините на волята на Върховния комитет, които…
Ванков го прекъсна:
— Тук се изпълнява само волята на македонския народ и на неговата Вътрешна организация. Вие идвате отвън и чужда воля искате да налагате.
— Не ме прекъсвайте! — викна нервно поручикът, но в същия миг вън се чуха бързи стъпки и в стаята се втурна друг един от върховистите — гологлав, разчорлен и без оръжие. Той викна още от вратата:
— Това е безобразие, господин поручик! Ние не сме тръгнали, за да…
Веднага след него в стаята влязоха с насочени пушки Гьоре Павлев и неколцина от четниците, струпаха се на вратата и други от четниците. Стаята се изпълни с люде. Гьоре Павлев рече през зъби:
— Хвърляйте сички оръжието! Горе ръцете! Какво чакаш ти? — викна той на поручика и притисна пушката си.
Които от върховистите държаха пушки, веднага ги пуснаха на пода и всички дигнаха ръце, също и Чалмата, но револверът и двата ножа стърчаха в пояса му. Дигна ръце сега и поручикът, бавно, с побледняло лице, а и неговият револвер стоеше в кобура му. Йоле Ядрев пристъпи бързо и издърпа от пояса на Чалмата ножовете и револвера му, а друг от четниците посегна към револвера на поручика. Тогава поручикът викна с разтреперан глас:
— Срамота! Аз съм български офицер!
Чу се от вратата гласът на Марко Чендов:
— Даваш ли честна дума, че нема да си послужиш с него срещу нас? Да не те унижаваме…
— Давам честна дума — отвърна поручикът.
— Пусни си ръцете.