— Качеството ви на български офицер — каза Ванков — ви налага по-други задължения, а не да нахлувате тук като бандити и да…
— Не обиждайте…
— … и да връзвате хората, да ги заплашвате, че ще ги колите, сигурно в името на велика България.
— Да, господин поручик — чу се отново гласът на влезлия преди малко върховист, — това е безобразие… тоя — посочи той Чалмата — е заклал селянина там в зимника, вързан го е заклал.
Широкото, почти голо лице на Чалмата и сега като че ли се усмихваше, само едва-едва побледня. Поручикът продума с глух глас:
— Аз не съм давал такава заповед. Казах да задържат селянина, понеже не искаше да ни пусне в селото.
— Той ме напцува, селянинът… — чу се гласецът на Чалмата, сега още повече изтънял.
— Те заедно с часовоя, господин поручик, часовоят пуснал Чалмата при задържания — каза пак същият върховист и току се обърна към Чалмата: — Кръвопиец! Главорез…
Стаята бе се изпълнила вече с утринен здрач, та мижавото пламъче на газеничето бе избледняло. Ванков каза:
— Чендов, да излезем вън всички.
Вън бе изгряло ведро лятно утро, но слънцето още не беше се показало. Широкият селски двор беше пълен с люде — дигнало се бе и цялото село. Обградени в кръг от четници с ножове на пушките, стояха там обезоръжени, посърнали върховистите от другите две къщи; щом узнали за убийството на селския ръководител, Чендов и Павлев ги изненадали с людете си и ги довели тук. Селяните се бяха струпали да гледат. Заговори пак Банков и скоро настана тишина наоколо. Той се обръщаше повече към поручика, но се обръщаше често и към другите върховисти — съдеше ги той сега пред насъбралия се народ:
— Ето какво вършите вие в Македония и сами съдехте за делата си, ако има съвест във вас и ако некои от вас са дошли с добри, с братски чувства към тоя народ. Не ви е канил тоя народ, а вие идвате да му налагате волята си и не питате каква е неговата воля. Налагате волята си с нож. Защо убихте Силяна Размов? Той беше избран организационен ръководител на селото и така вие посегате върху нашата народна организация, върху нашето народно дело.
— Господин… — обади се насреща поручикът и продължи: — Ние идваме тук да се борим за свободата на Македония и да дигнем на оръжие тоя робски народ. Повечето от нас са македонци, и аз също, даже и Чалмата. Македония е българска земя и аз съм български офицер, дошъл съм тук да изпълня своя дълг.
— Господин поручик — отвърна Банков, — които иска да помогне на поробения македонски народ, той влиза в редовете на неговата организация, подчинява се на нейния устав и закон. А вие убивате хората и, най-преданите й хора, и сте само оръдия на Фердинанда, които иска да прави велика България.
Поручикът мълчеше. Банков се обърна към събраните наоколо:
— Какво да ви кажа повече аз, братя — съдете вие сами що за хора са тия и кому служат: дошли са тук и са убили Силяна Размов, а вие всички знаете кои беше и какъв беше Силян. Те убиха най-верния човек…
— Аз не съм казвал да убият задържания — прекъсна го пак поручикът.
— Но вие доведохте тук убийците — отвърна веднага Банков и продължи: — Те убиха най-верния човек на народното дело в Мурени и са дошли да ви лъжат, че ще ви освободи Фердинанд, които е винаги готов да пожертвува Македония и македонския народ, да ги потопи в море от кръв заради своята царска корона.
— Дайте ни ги да се разправиме с них! — чу се силен глас и после се надигна шумна врява наоколо.
Банков дигна ръка и отново настъпи тишина. Той каза:
— Имаме заповед да вземем оръжието им и да ги пуснем да си вървят, откъдето са дошли. Така ще направим. Ще задържим само убийците на Силяна Размов, които требва да получат своето заслужено наказание: убиеца и часовоя, които е предал нашия Силян в ръцете му.
Двамата виновници стояха сами край групата на върховистите. Стоеше там все тъй приведен, с отпуснати дълги ръце Чалмата и лицето му сега беше съвсем побеляло при светлината на ясното лятно утро. До Чалмата стоеше часовоят — висок млад човек, с дълъг врат и глава много малка спрямо дългото му тяло. Той все облизваше устните си и гледаше пред себе си с опулени, празни очи. Сякаш едва сега разбра той какво каза Банков и току викна с пресипнал, плачлив глас:
— Не съм виновен… аз не съм виновен! Чалмата дойде и ми каза… воиводата заповядал да заколи селянина… бил наш противник и го напсувал него, Чалмата. Той, Чалмата, и по-рано искаше да заколи двама селяни… той се с ножовете… Не съм виновен аз, братя… Той ме излъга и аз го пуснах при селянина, а той беше вързан и Чалмата веднага го уби с нож.
Банков пристъпи, мина през редицата на четниците, които бяха обградили върховистите, и се спря пред Чалмата: