— Натоварете тия дни добичетата с дърва и ги закарайте у нашите в града. Кажете им много здраве от Дона, щерка им. Нека се топлят през зимата. А за сметката — ще си я прехванем; вашето нема да се загуби.
— Лесна работа, учителке — отвърна Мирче колкото великодушно, толкова и неясно: ще си иска ли своето от тия дърва, или няма да го иска.
— Не, вие ще си получите вашето — настоя Дона. Сега тя имаше още една грижа: ще я назначат ли селските старци и тая година за учителка? Досега никои не бе отворил уста да продума. Може би старците мислеха, че щом е тук и вече е тукашна, ще си бъде учителка — нямаше защо наново да я назначават. Това беше право, но все пак… Сега трябваше тя да се грижи за семейството. Скоро ще дойде и детето…
Но Дона може би тъгуваше заради рожбата, която носеше в утробата си. Детето беше вече живо в мислите й. И как започваше то, мъничкото, живота си още неродено! Първите душевни и телесни тревоги и болки, в началото на своята бременност, Дона преживя някак скришом, съвсем сама, покрай другите по-големи тревоги около Велко. Когато детето оживя и в мислите й, и в утробата й — тя беше и наистина сама. Какво можеше да сподели със свекърва си? Старата жена ще й каже: „Ами нищо — трудна си и като му дойде времето, ще родиш.“ Скоро след заминаването на Велко тя усети първите движения на детето. Там беше то, милото, под сърцето й. Тя плака в стаичката си от радост, но и от скръб: детето й живееше, растеше, а беше като сираче, без баща. Ето как започваше то живота си още в утробата й!
Ала във всички тия скърби и болки, и грижи, които я връхлетяха толкова млада и тъкмо когато бе намерила щастието си, във всички тия изпитания, тревоги и страхове сърцето й неусетно и все повече се обличаше в твърда кора, в яка броня. В скърби и грижи се бе родила, в дълбините на студени и мрачни води, но сега плаваше по повърхнината и разбиваше вълните с гърдите си. Така тя растеше душевно, зрееше и възмъжаваше.
Тая година на Кръстовден се събра доста народ в църквата. Служба не се отслужи — нямаше свещеник, а нямаше го и Даме Скорнев да изпее поне една или две молитви. Людете влизаха в църквата, шепнеха имената на бога, на Богородица и Исуса, лепяха свещи по свещниците и се кръстеха. Пак бяха дошли повече жени и деца. Дошли бяха и старците. Дона също влезе в малката църква, запали няколко свещи и после, заедно с всички други, излезе в малкия двор пред църквата. И пак както всеки празник старците насядаха на пейката край стената. Дона чакаше да я повикат и стоеше с жените, които се спираха около нея и я питаха за едно или друго. Някои от по-старите жени познаха в очите и по петната на лицето й, че е бременна, и с топло, майчинско съчувствие, с една чудна за тия селски жени деликатност й загатваха какво са познали:
— Благословила и тебе Богородица, учителке. Да си жива и здрава!
— Това е женски дел и не ще го избегне никоя жена, която се е родила жена, а не безплоден камък.
— И ти като нас, учителке. И ни ставаш още помила. Аз съм родила дванайсет и нели виждаш, сега съм на шейсет и осем години.
Старците не я повикаха, а сам Павле Локвенец стана и пристъпи към нея с тояжката си. Отвориха му път жените и млъкнаха да чуят какво ще каже на учителката.
— Ами, учителке, днеска е Кръстовден… Нема ли да ни отвориш утре училището? Лани по-късно започнахме, след Димитровден, но знам аз, сега е време, след Кръстовден.
— Така е, дедо Павле. В града вече са почнали. Ще отворя и аз училището, стига да ми кажете.
— А — Ела, ела да идем там, при старците.
Той се обърна по старчески с цялото си тяло, повлече нозе към пейката. Дона го последва.
— Повели и при нас, учителке — заговори друг от старците. — Ти си ни учителка и навсекъде ти прилича: и при жените, и при мъжете.
— Ох… — седна отново на пейката Павле Локвенец и Дигна към Дона мътните си старчески очи: — Нема го, щерко, свекъра ти Даме… той те доведе миналата година. Нема го тука и юнака ти… Но ти и сама си знайш… Ще те питам тука пред тия старци да чуем думата ти: съгласна ли си да ни бъдеш учителка и тая година?
— Съгласна съм, дедо Павле.
— Като лани ли — за осем лири и прехраната?
— Аз вече си имам своя къща в Рожден, дедо Павле. Нема защо да ме храни селото — да се мъчат децата да ми носят храна, но ще ви искам дванайсет лири за тая година. И аз имам къща да гледам сега, макар да сме само две жени.
Помълчаха старците, само един от тях раздвижи беззъби челюсти, дъвчеше думите си:
— Дванайсет лири… дванайсет… Не са ли много… Дълго кима с глава Павле Локвенец, преди да продума, и най-после рече: