— Днес нема да има училище, деца. Баба ви Ордена умре. Вървете си в къщи и кажете там на вашите за баба Ордена. Кажете: учителката горе е сама.
Децата припнаха назад, към селото. След някое време по площадката се зададе баба Клисурица, а после дойдоха и други жени.
Погребаха стрина Ордена до пресния още гроб на Даме Скорнев, долу, в селските гробища в долината. Всичко мина според както беше ред и обичай, людете се разотидоха и в къщи останаха само Дона и двете й зълви — Захария, по-старата, и Босилка, по-младата. Селата и на двете бяха някъде далеко из планината и бяха дошли едва на другия ден след смъртта на майка си, та веднага щом пристигнаха, погребението започна. И сега нямаше поп, та старците, доколкото знаеха, рекоха по някоя молитва.
А Велко не дойде на погребението на майка си. Тръгнаха двама души негови другари от селската чета да го търсят из планината и по околните села, но се върнаха на другия ден без него. Те бяха влезли в следите на околийската чета, но и дотам спряха. Научиха от верни люде, че три силни потери от аскер преследваха четата от три страни и тя беше постоянно в движение, за да не попадне в обсада. Те се върнаха в Рожден — къде ще гонят Велко… Ех, бог да прости бабичката!
Двете сестри, Захария и Босилка, бяха дошли бързо, но не бързаха да си отидат, макар че бяха оставили къщи, деца. Те и двете бяха по-стари от Велко, имаха неговите сиви очи. Захария беше едра, кокалеста, над тридесетгодишна жена, а Босилка беше няколко години по-млада и дребна като майка си. Дона забеляза, че те се държаха студено, дори враждебно към нея, но си помисли, че това е от скръб. Ала като останаха сами в къщи след погребението, Захария, както беше намръщена, изеднаж каза:
— Татко умре, а ние не можахме да го видиме… Турци имало тогава в Рожден, не дойде никои да ни каже. Сега и майка умре, Велко тръгна с комитите… тая къща запустева.
Тя говореше уж на сестра си, но всяка дума беше насочена като удар срещу снахата, срещу Дона. А Босилка все повтаряше каквото кажеше по-старата сестра:
— Е… запустева татковата ни къща.
Дона ги виждаше за втори или трети път, но те й бяха мили преди още да ги види — нали бяха сестри на Велко? Защо й се сърдеха те, защо бъбреха такива укорни, неправи думи? Но нека бъде тя по-разумна от тях, нека ги погали по челото като вироглави мулета и може би ще се укротят.
— Не говорете така, сестрици… Татковата ви къща нема да запустее.
Те и двете останаха като позасрамени. После се спогледаха и Захария дигна нос към снаха си — добре, щом искаш с кротко и с благо! — и каза гласно:
— Нема да запустей, но нема да е веке наша. Ти ще си тука. Едно е татковата къща, а друго е…
— Ами сега ще ви бъде братова къща — прекъсна я Дона. — Един ден Велко ще се върне, това си е пак ваша къща, братова.
— Наша, наша, ама я ни дай ти каквото си е още наше тука, пък ние сега си имаме свои къщи.
— Аха! — подвикна неволно Дона и млъкна. Сетне веднага додаде: — Аз не знам що е тук ваше и неваше.
— Знай се що е наше — разкърши вежди Захария. — Ето, ще отворим най-напред сандъка на майка. Ти не бои се: каквото ти се пада като на снаха, ние нема да го вземеме. Пък ти и не си селянка, та да носиш от майкината руба. Ние ще вземеме само това, което ни се пада. И от сандъка, и от покъщнината. И ние сме родени в тая къща.
— И ние, ами… — отвърна като ехо след нея Босилка.
Сега изеднаж видя Дона колко й бяха чужди тия две жени. Сестри на Велко, ето и неговите сиви очи, но те бяха дошли да ограбят тая къща, искаха да отварят сандъци, да тършуват, да делят свое и несвое. А тая къща беше вече нейна къща, сега тук тя беше господарката. Тук ще живее до края на живота си, тук ще роди детето си. И гласът й прозвуча твърд и ясен: