Те замълчаха. Добра ходеше нагоре-надолу — готвеше ядене, а в очите на бея гореше все по-ясно една мисъл и той продума:
— Какво става с даскалицата…
Добра търсеше нещо в един долап, беше с гръб към турчина. Тя спря да търси за минутка и беят не видя как по лицето, по шията й се разля бледност, като че ли някакво чудовище бързо изсмука всичката й кръв. Добра отговори с глух, отпаднал глас:
— Тука е…
И отеднаж я обля гореща вълна. Мозъкът й започна да работи трескаво. Мислите й се кръстосваха в лудешко безредие! Учителката! Светица… Нега загине и тя! Нека се измърси от глава до пети. Ето и нейният мъж я изостави, сега и тя ще отвори вратата на бея. Умна за трима мъже, учена — всички й се покланят. Нека легне и тя с чужд мъж, с турчин! Ще видим тогава какво ще каже Велко, къде ще гледа. Ех, как ще се смее Добра тогава! Нека и тя, светицата, стане курва, нека и тя зачене дете от турчин. Е, няма да има по-голяма сладост за Добра. Но защо, какво й бе сторила учителката? Тя, Дона, тя й взе Велко, тя… а старите жени в селото плюеха след нея, след Добра. Ето защо, ето какво й бе сторила тая гражданка! Ще я видим сега дали ще устои…
В сърцето на Добра кипеше буйно и злоба, и ревност, и обида, и омраза. Но лицето й придоби хитър, лукав, предизвикателен израз на сводница, тя се обърна към бея с меден глас:
— Тука е тя, учителката. И е съвсем сама горе. Двамата стари умреха, а мъжът й е с комитите. Като разпусне децата, тя остава горе съвсем сама. Кои ще чуе и види? Младичка е тя и крехкичка като мрена. И мъжа си не е видела кои знай откога…
Беят поглъщаше всяка нейна дума и току се умълча. Виждаше се, че мисълта му не беше тук, той ставаше все по-неспокоен.
— Кога пуща даскалицата децата?
— Ами доста късно следобед. Те се виждат оттука, ей там по пътеката минават, дигат врева.
Млъкнаха. Но говореха ясно погледите им, всяко тяхно движение, дори и мълчанието. Беят беше като унесен — обмисляше, кроеше и не можеше да прикрие вълнението си, предвкусвайки отдавна желана наслада, предчувствувайки постигането на една трудна, но хубава победа. Гражданка, учителка, жена на комита! Вдаден в мислите си, които се въртяха в главата му все едни и същи, той час по час преглъщаше и мокреше с върха на езика засъхналите си устни. И не забелязваше бързите, дебнещи погледи на Добра, които го близваха като пламък.
— Хайде, Добро, кога ще приготвиш яденето!
— Още малко. Ама ти си много нетърпелив…
Дона чу изстрелите и видя турците отгоре, от площадката, още като слизаха в долината. После видя как навлязоха в двора на Добра. Това беше Селим бей — нямаше съмнение.
Тя се върна в училището, децата бръмчаха, наведени над плочите и читанките си, както ги беше оставила. Тя продължи работата си, макар малко несигурно, но дори сама се учудваше на спокоиствието си. В гърдите и бе заседнала ледена буца, но то не беше нищо — тя чувствуваше, че се владее. Така се промъква понякога страхът в човешкото сърце, неусетно и коварно, или това е волята, която го потиска, не му дава да завладее човека. Дона беше сред учениците си — не ще посмеят да дойдат турците, докато са децата тук. Но спотайващият се в сърцето й страх изеднаж избухна: „Ами те, ако дойдат, ще прогонят децата! Само с един изстрел могат… Ще се пръснат дечицата като пилци.“
И тя продължаваше работата си, но вече като без душа. Децата се вглеждаха в нея. Дона улавяше втренчените им погледи, пълни с неясно съчувствие и уплаха. Дойде и несигурната решителност на отчаянието:
„Да става каквото ще! Нема да пусна децата, докато не свърша часовете си. После… ще видим.“
Но времето не спираше. През прозорците се виждаше как се бяха удължили сенките вън. Врабчета се събираха на ята и цвърчаха оглушително. Ниско надвесеното слънце огряваше северните височини на планината. И Дона каза с глух глас, като да беше затъкната кърпа в гърлото й:
— Хайде сега, деца, вървете си. Утре пак навреме.
Тя едвам дочака да се отдалечат надолу по пътеката и последните няколко деца, върна се бързо и пусна кучетата. Сетне влезе в къщата, затвори и голямата, и малката врата, която водеше към задния двор, бутна с разтреперани пръсти железните резета, подпря здраво вратите с дърветата, които преди бе донесъл Велко. В къщата стана тихо и тъмно — през малките прозорчета, на които имаше железни пръти, едва се прецеждаше бледата светлина на гаснещия ден. Никои не може да влезе тук сега! Дона приседна на сандъка в ъгъла — нямаше повече сили да стои на нозете си, но бързо се успокои.