— Ето… децата слизат отгоре! — подвикна Селим бей, задъхан от нетърпение. Той и преди това едва се задържаше на едно място. Пристегна силяха си, взе пушката и излезе, накуцвайки с лявата си нога: — Хайде, агалар.
Вън го чакаха двама от най-верните му другари, въоръжени и те до зъби. Извикал ги бе от съседния двор и дълго ги държа вън готови. Те тръгнаха след него като верни кучета. Ако погледът на Добра, с които сподири тя бея, би бил пламък, за един миг турчинът би се превърнал на пепел.
Ала имаше и други зорки очи, и други пламенни погледи, които следяха какво ставаше около къщата на Добра. Когато излязоха тримата турци и се отправиха към пътеката за площадката горе, зад тях се чу шепот, тихи гласове, през плетища, край огради:
— Отиват горе! Ами учителката, учителката?… Децата, които се връщаха от училище, срещнаха тримата турци и подплашени, се отклоняваха от пътя им, после бързо затичаха нагоре, по отсамната стръмнина над долината. Те се разпиляха по кривите пътеки и улички, пресрещаха ги сподавени гласове:
— Къде отиват турците? Сама ли остана учителката горе?
— Сама… Сама е горе.
А горе, откъм площадката, се чуваше вече лаят на двете кучета, отекваше на разни страни бърз и Яростен. Малко по-късно горе изпукаха няколко пушки — турците стреляха по кучетата. Понесе се жален, болезнен кучешки вой и полетя над долината. По стръмнината отсам, по дворища и по пътеки се надигаха и се надпреварваха тревожни гласове:
— Учителката! Учителката!
Първа се показа — от земята ли изникна? — баба Клисурица. Тук и там по пътеките след нея се зададоха и други жени, размахали ръце в отчаяние и с нарастваща смелост.
— Скоро, скоро! Да спасим учителката. Сички, сички…
Проточиха се редици от жени, върволици от мрави, спуснаха се в долината и сетне цялото село видя как баба Клисурица ги водеше като царица пчела роило се улище по стръмната пътека накъм високата каменна площадка. Наизлезли бяха и турците — другари на бея, — и гледаха с глупешка почуда тая размирна, тревожна сюрия от жени. Не се досещаха за нищо те и гледаха като овни иззад селските плетища.
Излязла бе на двора си и Добра. Тя проследи бея по пътеката нагоре, видя и децата, които се връщаха от училище, видя и баба Клисурица, която поведе жените. А те, кажи го, почти всички минаха край нейния плет и нито една не обърна лице към нея, не й махна с ръка да тръгне и тя с всички. Тия жени бързаха да спасят учителката от бея, а тя, Добра, го изпрати горе. Тя гледаше мълчаливо шарената тълпа на жените, които бързаха нагоре. И като че ли виждаше пожар, които сама бе подпалила — така тревожно, така лудо биеше сърцето й. Всичко наоколо се обърна, завъртя се пред очите й в шеметна вихрушка. И вътре в нея, като в празна тъмна пещера, проеча вик, проеча нейният собствен глас:
„Що ми е сторила учителката, та искам да я погубя! Бесна кучка съм аз, проклета! Ето сички, сички тичат при нея…“
Тя дръпна забрадката си, за да не се задуши, някаква незнайна сила я тласна надолу, подир другите жени.
— Отвори, даскалице!
Дона позна гласа на бея, макар да бе го чула само еднаж. В същото време, заедно с гласа на турчина, тя чуваше жалния вой на едно от кучетата, което беше ранено от турците. Всеки косъм по главата й оживя и се раздвижи. Вратата, напъвана отвън, леко пропукваше.
— Отвори!
Дона стана — и сама себе си вече не чувствуваше, като че ли друг някои вършеше това, което тя вършеше, — стана и отвори сандъка. На дъното, под дрехите, които бяха наслагани там, беше револверът, които бе й дал Велко. Тя го извади, лъскав и тежък, седефът по дръжката му грееше меко в ръката й, черната дупка на цевта се насочи към лицето й — строга, вледеняващо студена зеница. Дона седна отново на сандъка, с револвера в скута си. Сега тя усещаше ясно студената тежест на оръжието и беше по-спокоина, макар да не знаеше, макар да не мислеше към кого ще насочи револвера в най-страшния миг: към бея или към себе си. А най-страшният миг идеше бързо. Вратата трещеше под силните удари отвън, дори и дърветата, които я подпираха, се поклащаха. Дона се бе излъгала — вратата нямаше да изтрае още дълго. Разбоиниците сега не викаха да отвори, а блъскаха вратата с пушките си и ръмжаха, ревяха разярени.
Жените се струпаха в полукръг, но доста далеко от тримата турци. Като че ли смелостта им стигна едва дотук. На предната редица беше баба Клисурица и гледаше с изблещени старчески очи как насилниците разбиваха вратата. И тя първа пристъпи с половин стъпка.
— Ще разбият вратата! Ще разбият вратата!… — шушукаха, стенеха в уплахата си жените, притискаха се към баба Клисурица.
Тя отново пристъпи. И тъй, докато беше по-далечко, продума несмело: