Селим бей беше нацупен като дете, на което са отнели любим сладкиш. Учителката и тоя път се изплъзна от ръцете му. И колко глупаво я изпусна — трябваше да отстъпи пред няколко жени! Той я желаеше не само защото беше млада и хубава, но още повече защото беше гражданка и беше жена на един комита, на Велко Скорнев, които осакати лявата му нога. Не беше свикнал беят да претърпява неуспехи, не беше свикнал да се отказва от прищевките си. Ама… Той пак ще се качи горе! Само тая драка тук все ще му пречи — и той хвърли враждебен поглед към приятелката си. Добра бе започнала да му дотяга. И това дете сега, а той не знаеше дали наистина е негово. Нямаше кеф тая вечер Селим бей.
Добра улови злия поглед на бея. Заседнала бе тя като дива круша в преситеното гърло на турчина. Нека. И тя му се бе наситила и преситила. Стига вече — край! Добра бе надянала маска на смирение и кротост, дори и гласът й приличаше на котешко мрънкане. А в същото време в нея ту бушуваше буря, ту мисълта и с едно страшно спокоиствие решаваше съдбата на бея и нейната собствена съдба. Да беше турчинът по-внимателен, той би забелязал в погледа й, колкото и да се прикриваше тя, би забелязал и опустошителната дива сила на бурята в душата й, и късите мрачни затишия на тая страшна буря. Когато Добра покани за втори път бея да му направи още едно кафе, тя бе решила вече да сложи смъртоносна отрова в кафето.
— Хайде, направи още един кафе — каза беят след продължително мълчание, без да я погледне.
Добра усети как пропълзя мраз от сърцето й през цялото тяло до върха на пръстите й. Това беше един дълъг миг. Тя сложи спокоино в джезвето кълцана захар, сложи три лъжички кафе — беят обичаше по-горчиво кафе — и след като хвърли към него поглед, бърз като светкавица, сипа в джезвето и някакъв прашец. Сетне студена вода — кафето да се вари бавно, за да хване хубав каймак.
Добра ходи нарочно в града, за да купи отровата. Тя не бе мислила преди това за отрова и смърт, но щом получи вест за връщането на мъжа си, отиде и даде цяла жълтица на един турчин билкар.
— Искам да отровя две кучета — каза му тя в неговото затулено дюкянче. — Едри, силни кучета. Имаш ли такава, по-силна отрова?
— Имам. Ще отровиш две кучета с нея. Той прибра жълтицата и даде на младата селянка отровата със спокоино, безстрастно лице. „Ти искаш отрова за кучета — ето! Силна, люта отрова. С нея ще отровиш и десет кучета, но ти можеш да отровиш и себе си, ако искаш. Ако ме попита някои, ще кажа: — Продадох й отрова за кучета.“
Добра се върна в Рожден и скри отровата. Мислеше тя да отрови мъжа си, щом си дойде и щом започне да я съди. Но и според това — дали я обхващаше страх от мъжа й, или бремеността й дотягаше, или я обхващаше лошо настроение, или жажда за хубав живот, тя един път мислеше да отрови мъжа си, друг път себе си, трети път и себе си, и него. Или може би няма да отрови никого. Ами беят лесно ще я отърве от вече ненужния и опасен съпруг, чийто образ бе доста избледнял в нейната памет! В душата й ту се надигаше горчива мътилка, ту се понасяше тя в своето лекомислие като перушинка, подхваната от вятъра. Но отровата стоеше скрита в сандъка й.
Бурята започна, когато Добра видя как всички рожденски жени бързаха, тичаха да спасят учителката. Изпълни се душата й с черен мрак и в него избухваха светкавици, а кръвта й шумеше, бучеше като придошъл порои.
— Защо съм! Защо съм жива!… Една е тя в цялото село — прокълната, презряна. Комитите — всички ги наричат народни люде, тръгнали са по народна работа. И те я съдиха и осъдиха. А тя — напук! Не устоя да не приема турчина. Накара го вратата да разбие. За всички иде съд — ето тя сама се съди. Не дочака мъжа си, стопанина си. Всички други жени, които имат гурбетчии, чакат мъжете си по година, по две, по десет години, ако трябва. Чакат, съхнат и вехнат, младост прегаря — чакат. Такава е орисията — като дойде, ще чакаш, ще гориш, на пепел студена ще се превърнеш. Тя не дочака, а сега мъжът се връща и сметка ще поиска. Дай сметка! Чисто ли е сърцето ти? Не е чисто. Турчин прибра в къщата си, с турчин спа. Ами не пусна ли при себе си и Никола Гърбев, и Стоян Крондир, които може и баща да й бъде — тоя дъркул с червен врат и с две педи мустаки? Тя, никаквицата — една в цялото село. Разпри се дигнаха по много къщи заради нея — мъжете пощуряха, а на нея й беше весело. Ще мине мъж по пътеката, а тя знаци дава, да го подлуди. После пък турчинът. Дай сметка за всичко!
— Защо съм жива!
Тя ще умре, трябва да умре. Ето, ясно стои пред нея, пред очите й. Кафето ще се свари, ще налее две чашки — една за бея и една за себе си. Това се пада на тях двамата, няма друго. И той бесен побеснял, цялото село плаче от него. Само тя се намери да тръгне с него и негово дете носи в утробата си. Ами нейното дете — това, дето спи сладко в другата стая? Какво ще стане с него? То ще я потърси утре и няма да я намери. Тя ще лежи тук мъртва, с вкочанени челюсти.