— Ах, боже, боже…
Няма да те чуе бог тебе! Никому не си мила ти. Всички тичаха да спасят учителката и ти отиде, а тебе с камъни ще те убият. Няма за тебе живот на тоя свят. Комитите ще те убият, Лозан ще те убие, жените ще те разкъсат. И беят те гледа като престояла гозба. Умри си, умри си по-скоро! Скрий се в гроба, да не те виждат людете…
— Страх ме е! Страх ме е!
Сама в гроба под земята. Тежи, тъмно е, студено. И червеи пъплят, змии под земята, в тъмното…
— Ах, боже!
Няма да те чуе бог, никои няма да те чуе. Ето, кафето ври в тенекиеното джезве. Ври, надига се. Ти няма къде да бягаш, няма къде да се скриеш. Комитите ти забраниха да пущаш бея — ти го пусна. Мъжът ти си иде и ще си дойде, сметка ще ти поиска. Ти сама каза вчера, че си изпратила бея при учителката — жените с нокти ще те разкъсат. Беят ще си отиде и никои няма да те спаси, да те пожали. Ами иди при бея в града, стани кадъна, потурчи се!
— Не, не! По-добре да си умра. Секи ще каже: такава беше тя, никаквицата, и най-сетне отиде и се потурчи. И беят, колко ли ме иска — да бъда там слугиня на жените му! Не, барем това нема да направя — да се откажа от детето си, от християнската си вера. Дотука — стига. Ето кафето, надига се. Дали нема да го познай беят!…
Порои бучеше в нея, мълнии прорязваха сгъстилия се мрак в душата й. Тя се проклинаше, плачеше от скръб за себе си, плачеше от страх пред смъртта, плачеше горко за детето си. Ала друга една сила стоеше над всичко това — една обладала мозъка й мисъл, властна и неотразима, едно взето решение или това беше лудост, беше една станала вече разруха в душата й. Бледата маска на лицето й не се променяше, студените пръсти на ръцете й не трепереха. Тя спокоино наля кафе в двете чашки, подаде едната на бея, а другата придръпна към себе си.
После стана, сякаш докато поизстине кафето й, отиде и заключи входната врата, която още през деня другарите на бея бяха поправили; завъртя ключа два пъти и го взе, скри го в пояса си.
— Що заключваш, рано е още — рече беят.
— Нека… по-добре. Нели сме сами…
Огледа стаята — търсеше ли нещо? Не, тя се прощаваше с живота и дано още малко, още една минутка да продължи тоя живот… Тая стая й беше толкова позната, но сега й изглеждаше по-нова, по-светла, по-широка. Да можеше да погледне вън, но вън беше тъмна нощ и студен вятър лудуваше в тъмнината. Е, хайде, стига вече…
Тя сви отново коляно пред огнището, дигна чашката с отровното кафе. Не можеше беят да забележи, да познае по движенията й, че тя бе тръгнала вече към гроба.
Шумно сръбна турчинът от чашката си. Още един път.
— Хъм… горчив си го направила…
Сръбна и Добра от своята чашка и не усети с изстиналите си устни горещо ли беше кафето, горчиво ли беше.
— Ти нели го обичащ по-горчиво — каза тя и всичко беше, както винаги. Дори и в нея самата всичко затихна в тоя миг.
Изпи кафето си Селим бей, макар и без услада, изпи своето и Добра. Изеднаж, в ушите й, или в самото й сърце, се надигна страшен писък:
„Майчице! Сега ще умра…“
Тя скочи. Беят я гледаше учуден. Добра избяга в съседната стая и тръшна вратата. Отиде да види още еднаж детето си и не се върна вече. Там я намериха на другата сутрин, легнала ничком до леглото на детето си, мъртва, с помодрели устни.
А беят бе умрял до заключената врата. Опитвал се е да излезе вън, да повика другарите си. Дрехите му бяха разкъсани и се виждаше как се бе борил със смъртта. Никои не бе чул нищо през нощта. Само кучетата из околните дворища бяха лаяли през цялата нощ.
XIII
Мнозина вече люде, дори и сред тия, които стояха по-далеко от революционното брожение, усещаха, че над цяла Македония се надигаше буря. Също както и пред буря, от всички страни по хоризонта бяха се задали облаци, далеко най-напред, после все по-близу, пълзяха насам, натежали от вода, бързаха да се слеят, тъмнееше хоризонтът, прорязваха го все по-често светкавици, чуваха се тътнеж, наближаваха да се слеят тъмните облаци от всички страни и да се излеят над цялата страна в кървав порои, сред огън и гръм.
Поради аскера и заптиетата околийската чета рядко се отбиваше в Дебрища, но през последните няколко месеца тя влезе три пъти едно след друго в селото. А не беше сега, както някога — да влезе и излезе цяла чета едва ли не пред очите на цялото село. Сега влизането на четата създаваше много грижи и тревоги. Нараснала бе тя двойно и тройно, трудно беше да се крие и да се храни, излязла бе и заповед от Цариград — да се унищожава всяко село, в което се открие комитска чета. На тия зачестили влизания в Дебрища най-много се противеше Милош Ванков.