— Какво правите вие — караше се той с воиводата и с Наумов, — селото е пълно с турци! Ще се излъже некои да каже, некое дете ще продума, а немам вера аз ни в Ничови дори. Ами ако дочуе за вас Анте Богев, ханджията?
Воиводата и Наумов все това отговаряха:
— Тъкмо затова идваме в Дебрища: че има турци. Най-сигурно е тук да се скриеш, в самото свърталище на врага. Ще те търси и гони навсекъде, а най-малко ще се сети да те потърси в своето леговище. От нашите вие ще ни пазите, това е ваша работа, нели сте комитет и толкова много люде.
— Планината е за вас — настояваше Ванков. — Времето е хубаво, шумата по горите още не е окапала.
Сърдеха му се и не му се сърдеха. Той беше прав в страха си за селото, за четата. Но пак той най-много тичаше да настани комитите на по-сигурно място. А бе дошло тежко време за четите. Плъзнали бяха навред големи турски потери, ходеха по пътища и пътеки, влизаха по селата, мъчеха селяните да ги хранят и поят, още повече ги мъчеха да им казват къде са комитите. Полската чета на Гьорета Павлев пребяга и тя в планините, опита се и тя да влезе еднаж в Дебрища, но я препратиха по други села. За нея беше най-трудно сега да се движи из полето, нямаше де да се крие. За потерите беше по-лесно да кръстосват полето, от едно село в друго — планините бяха страшни със своите долища и гори.
Дебрищкият аскер също не се задържаше много в селото. Дигаше се през ден, през два, ходеше по целия Железник и се връщаше пак само за няколко дни да си отдъхне за малко в казармата. Воиниците се уморяваха от честите походи из планините, бояха се от комитите и бяха зли, та селянин не смееше да им се изпречва на пътя. Дебрищани пак затваряха с лостове портите си и селото се съживяваше едва когато аскерът тръгваше на поход. Но пък често се случваше да се отбие в селото друг аскер, друга някоя потеря, на път към размирните железнишки села навътре в планините.
Понаплашиха се много люде в тия тревожни дни, а имаше някои, и най-вече между младите, които се радваха несдържано при тия страхове и тревоги. Бояха се някои от мъки, смърт и гибел, а други се радваха, че борбата се разгорещяваше. Милош Ванков се караше и на едните, и на другите. Към края на лятото, през последните му дни, Дебрища едвам избягна своето може би пълно унищожение. Настанало бе такова време.
Случи се тъй, а не беше никак чудно по ония дни, че така се случи — за по-малко от едно денонощие в Дебрища влязоха двете чети, околийската и полската, върна се от потеря дебрищкият аскер, влезе в селото и друг аскер докъм двеста души. Най-напред, прати вест полската чета. Беше скоро след полунощ, на един от прозорците на долния кат на Веляновата къща тихо се почука. Кузман Велянов веднага скочи — позна кои чука на прозореца му. Въведе той в къщата си Йолета Ядрев. Току-що пристигнала в кошарата му край селото четата на Гьорета Павлев. По следите й вървяла голяма потеря. Гьоре Павлев искаше да се скрие в Дебрища. Излязоха незабелязано Кузман и йоле — близостта на казармата до къщата на Кузман беше толкова опасна, колкото и полезна за такива случаи. Ходиха те двамата по селото в тъмнината, дигнаха от леглото още неколцина от людете на Организацията и далеко преди да се раздени, въведоха четата в селото. Полската чета сега се състоеше от осем души — пораснала бе и тя, макар това за нея да беше най-опасно. Настаниха я в две къщи в градската махала, както я наричаха, понеже беше между реката и пътя за града. Наредиха и стража да пази гостите и двамата мъже се прибраха по къщите си.
Едва ли беше минало един час време и Йоле Ядрев пак почука на прозореца на Кузмана.
— Нема спане тая нощ — каза йоле. — Колко остава още, докато се раздени…
Сега те трябваше да посрещнат околийската чета — двадесет и шестима боици. Настаниха и нея в градската махала, в шест отделни къщи. Тая махала беше най-сгодна за такива гости: беше най-отдалечена от казармата, също и от чаршията, дето беше пък леговището на заптиите. Преди да се разделят, почти на разсъмване, Кузман каза на Иолета:
— Сега само господ да ни пази. Стане ли нещо, целото село ще отиде.
— Не може да им се откаже — отвърна Йоле. — Потерите по петите им вървят. Не се трай веке, Кузмане! Не ще изтраем още дълго така…
Скоро след като се раздени, прибра се в казармата си дебрищкият аскер; цяла седмица беше по Железник. Които дебрищани знаеха за двете чети в селото, попоглеждаха изпод вежди накъм казармата и тихо въздъхваха или поклащаха глави: