— Хм… Де да видим какво ще излезе.
Едващо бе започнало да бие клепалото за вечерня същия ден, току се зададе по пътя откъм града чернило от аскер и се изсипа в селото, напълни се целият селски площад. Бяха към двеста души аскери, уморени от дълъг път, потънали в прах. Бинбашията им веднага прати в казармата да питат дебрищкия юзбашия дали не може да се прибере там и тоя аскер. Юзбашията отказа: воиниците му били преуморени, нека бинбашията настани своите воиници в селото, по къщите. Тогава бинбашията потърси коджабашията — кмета на селото. И нямаше търпение да чака, а накара едно заптие да го заведе при Анте Богев — ханджията. Посрещна го Анте на вратата на хана си и както винаги, с позапретнати ръкави на джамадана си, препасан с тънка вълнена престилка, макар да имаше двама слуги и вече отдавна нищо не похващаше. Той беше нисък, много шишкав човек, с двоина гуша и малки, съвсем бели вече мустаки, а ниско над очите му беше натиснато плитко фесче с кирлив край и пискюл, които се клатушкаше на едната му страна. С тоя пискюллия фес Анте Богев искаше да прилича на гражданин и винаги го носеше така натиснат над очите си, като да беше някакъв особен знак. Той дишаше тежко, гърдите му непрестанно свиреха изтънко, жаловито и някак отделно от гласа му.
— Ти ли си коджабашията? — попита бинбашията на турски.
— Аз, забит ефенди — отговори Анте, а гърдите му като ехо: „И-хиии!“
Той гледаше офицера спокоино, без страх със старческите си очи, опулени и мътни.
— Веднага ще ми намериш помещение за аскера — каза бинбашията и посочи с ръка: — Тук, в хана, петдесет души, а другите ще настаниш по къщите.
— Всички ще идат по къщите, забит ефенди. Ханът ми не е казарма. Утре е пазарен ден тук, ще дойдат селяни.
— Ти слушай какво ти казвам аз, коджабаши!
— Слушам аз и аскерът ти няма да остане на открито, но в хана няма да пусна аскер, забит ефенди. „И-хиии!“ — свиреха още по-силно гърдите на стария ханджия. Той добави: — И аз съм царски човек, забит ефенди. Ти бъди рахат.
Той говореше добре на турски и не се боеше от турците, беше познат техен приятел. Бинбашията мълчаливо се отдалечи към селския площад и остави ханджията сам да си прави сметката. А той, Анте Богев, дръпна ръкавите на джамадана си, разпаса престилката си, както правеше винаги, когато излизаше от хана. И викна на единия от слугите си:
— Иди кажи бре, на тоя въшльо, Кротцето, да дойде веднага тука!
Кротцето беше негов послушен помощник в селските работи и той нищо не започваше без него. Чакаше го ханджията и сега пред хана си — нека почака малко и бинбашията. В това време пред ханджията неочаквано се изпречи един млад момък.
— Дедо Анте, в градската махала аскер нема да пращаш — рече му той бързо, тихо, но колкото говореше устата му, още повече говореха и очите му, и цялото му лице — строго и зло.
Старият ханджия спря върху него втренчения си мътен поглед, помръднаха мустаките му, а гърдите му свиреха пискливо: „И-хиии!“
— Кои си ти бре? — викна ханджията. — Ти ли ще ми заповедваш що да правя? Аз и от забитина не се плаша.
— Наредено ми е да ти кажа — прекъсна го младият човек. — В градската махала аскер нема да пращаш.
Ханджията поприсви очи, сякаш го гледаше отдалеко, пискюлът на феса му се поклати:
— Аха! Разбрах: комити има там, нели? Младият човек стискаше зъби и току изсъска:
— Може и да има. Чудо ще направиш, дедо Анте. И не викай, не викай!
— Чудо не, ами чудо! — викна още по-високо ханджията. — Вие искате да погубите селото, хаирсъзи с хаирсъзи, а не аз! Пуснали сте комитите в селото — ха сега да видим! Триста души аскер има тука. Нека ги изловят, нека ги избият, да миряса светът от них…
Младият момък изчезна. Той влезе в работилницата на Кузман Велянов. Там бяха и Борис Глаушев, Милош Ванков. Младият човек им каза уплашен:
— Не дава дума да му се продума. Вика. Заканва се. Нека ги избият, вели, триста души аскер има в селото.
— Какво! — викна глухо Ванков и кръв бързо нахлу по врата и лицето му. — Иска да ги предаде ли?
Той е луд! Но може, може тоя мръсен чорбаджия да извърши некоя гадост.
Кузман стоеше сред дюкяна си замислен и въртеше очи, види се, не знаеше какво да измисли. После каза:
— Да му го изпратим Йолета или друг некои от селската чета. Ще направи беля тоя вещер, голема беля ще направи.
— Не, не — възрази Ванков. — Не йоле. По никакъв начин! С него по-голема беля може да стане.
— Отдавна е време Йоле да му види сметката на тоя дъртак.
Обади се Борис:
— Аз ще ида при него.