— Не ми харесва тая работа — каза той на Гьорета Павлев. — Идва и друг аскер от Сърпец. Ибраим ага отиде да го доведе.
Той пак се върна пред кулата, а Гьоре Павлев накара всички от къщата да се пръснат по съседните къщи и подреди людете си за бои. В двора вън остана само най-старата снаха на дядо Марко — да залъже някак турците, ако стане нужда. Така бе наредил воиводата. Събра се на селския мегдан пред бейската кула всичкият аскер, докъм сто и двайсет души с двама мюлязими. Коджабашията и дядо Марко се навъртаха около тях и пак ги подканяха да ги настанят по къщите, но двамата офицери ги изругаха, а Ибраим ага се спусна да ги бие.
— Аха… вашата майка! — извика той на турски. — Сега ще видите вие!
Той не искаше сега да говори с гяурите на езика им.
Аскерът сега се спусна да обсажда селото и когато бе сключен живият обръч около малкото село, единият от мюлязимите тръгна с двайсетина воиници да претърсва къщите. Той повика коджабашията и дядо Марко и ги накара да водят аскера от къща на къща. Турците знаеха, че в селото има комити, но не знаеха в коя къща се крият. И не искаха да си губят напразно времето — да питат и разпитват селяните: няма да кажат нищо мръсните гяурски кучета! Тръгнаха двамата селяни от къща на къща, а зад тях се криеше мюлязимът с аскера си. Последен вървеше Ибраим ага — човек колкото един юмрук, но цял наежен, ведно с кьосавите си мустаки.
Коджабашията не знаеше нищо за четата, а дядо Марко все гледаше да отклони аскера от къщата си, но най-сетне той бе принуден да влезе и в своя двор. Може би мръсните няма да влязат вътре в къщата — в някои къщи те наистина не влизаха, а дано комитите се спотайват в тъмното пондило! Той се спря пред входната врата на къщата си и се обърна:
— Ето, ага, това е моята къща…
— Влизай! Влизай вътре бре! — викна мюлязимът. — Влизай да видим какво има вътре! — И като видя той, че старият човек някак се колебаеше, спусна се към него и взе да го побутва: — Ха влизай, какво чакаш, влизай!
Дядо Марко въздъхна издълбоко, поогледа се и бутна вратата на къщата си. Току зад него беше офицерът, струпа се да влезе и аскер, тогава старият човек прекрачи прага, колкото можеше по-бързо и току се дръпна встрани. На вратата остана мюлязимът и струпаните зад него воиници. Откъм вътрешността на къщата се чуха няколко изстрели, после веднага още няколко. Мюлязимът падна на самия праг и вратата започна бавно да се затваря, но се допря до главата му и остана полуотворена. Аскерът заедно с Ибраим ага и селския коджабашия се втурна да бяга през двора. Изстрелите откъм къщата не преставаха и още трима от турците паднаха, преди да излязат от широкия селски двор. После турците се пръснаха около къщата, изпокриха се кои където свари, дотичаха воиници и от тия, които обсаждаха селото, дигна се пукот от всички страни.
Като видяха турците след някое време, че от никоя друга къща не се откриваше огън срещу тях, а и кехаята Ибраим бе казал, че комитите били седем-осем души, целият аскер се струпа около къщата на дядо Марко Митрев. Пукотяха изтънко, в разбъркана стрелба около сто и двайсет маузера, ясно се дочуваха сред тая вихрушка от изстрели редките гърмежи на четниците — изтежко и тъпо, като изпод земята. Турците не се решаваха да се дигнат срещу обсадената къща; щом се покажеше някои иззад скривалището си — веднага го настигаше комитски куршум.
Цялото село се спотаи, нигде не се виждаше селянин, заглъхнал бе дори и кучешкият лай — рядко се обаждаше по някое куче откъм по-отдалечените дворища. Ала още като се струпа целият аскер около къщата на дядо Марко, двама по-млади селяни незабелязано напуснаха селото и се изгубиха някъде из полето.
Сражението продължаваше. Мина един безкраен час и после още един. Между аскера започна да се долавя някакво раздвижване. Останалият жив офицер, скрит зад една съседна къща, надаваше все по-сърдити викове, някакви строги команди и току разпращаше наоколо двама чауши. Той искаше да дигне в пристъп аскера, но не се решаваше да го поведе, а не се решаваше и аскерът да се дигне сам срещу комитите. И никои от турците не забелязваше какво ставаше в същото време по-близу и по-далеч около Коинево.
По криви, затулени пътеки пребягваха селяни от едно до друго село. Разпращаха ги селските комитски ръководители. После ту от едно, ту от друго село излизаха незабелязано по двама, по трима и повече селяни, въоръжени с всякакви пушки, след тях други двама или трима и се събираха всички тия люде по скрити дълбоки долища из полето. След късо време, като че ли дочакаха някакъв знак, те започнаха да излизат на върволици из скритите долове и се стичаха бързо, на все по-големи групи към Коинево. Те бяха повечето млади люде, но имаше и по-стари между тях, и съвсем стари, надигали всякакви пушки, коси, секири. И ставаха все повече по пътищата и пътеките, вървяха и направо през полето накъм Коинево. В далечината се чуваше пукотът на сражението и селяните бързаха нататък. От много кули из полето турци бяха забелязали това раздвижване на селяните, но никои не се реши да излезе и да ги спре. Вървяха бързо те към Коинево от всички страни и ставаха все повече, събрали се бяха може би над петстотин души.