Аскерът в Коинево се готвеше вече за пристъп. Офицерът бе излязъл от скривалището си и пребягваше от воиник на воиник — викаше, подканяше, ругаеше и риташе воиниците с прашния си ботуш. Крещяха, ругаеха, заканваха се тук и там чауши и онбашии. Започнаха воиници ту тук, ту по-нататък и все повече да се надигат от пусиите си. Ала тъкмо в това време, някъде близу около Коинево, екнаха няколко залпа и се проточи от всички страни на селото гъста, разбъркана стрелба, рояци куршуми бръмнаха, засвиркаха, засъскаха високо над главите на турците.
Селската милиция, дигнала се от всички села наоколо, обсаждаше аскера в Коинево. Селяните идваха на помощ на четниците. Аскерът не дочака да го уловят в такава опасна клопка. Преди да се стегне и затвори обсадата на селяните около Коинево, турците наскачаха от пусиите си и се втурнаха да бягат вън от селото. Цяла тълпа аскер бягаше по пътя към Сърпец, по посока към шосето преспа — Битоля. Селяните изпроводиха турците с още няколко залпа — нямаше полза да ги преследват…
Още на другия ден довтаса в Коинево и по околните села цял табур аскер. Ала нямаше вече тук ни един въоръжен селянин, нито пък комита. Събираха се по селските мегдани смирени, уплашени люде, дигаха рамена — никои нищо не е видял, нищо не е чул. Турците биха с дървета мнозина от гяурите, дупчеха ги с ножовете си, но никои нищо не призна ни за четата, ни за селската милиция, ни за оръжието си. Най-сетне турците убиха насред Коинево дядо Марко Митрев и се върнаха, откъдето бяха дошли.
XIV
С тревоги и страхове започна тая есен и така вървя докрай. През неделя, през две се чуваше за сражения между четите и аскера ту по-близу, ту по-далеч, по пътищата ставаха убийства, из полетата пламваха нощем турски чифлици. Силни потери от аскер и башибозук непрестанно преследваха четите, които ставаха все повече и по-големи. Много пъти от едната страна на селото влиза турска потеря, от другата излиза някоя чета. Опасна гоненица, която свършваше с кървави сблъсквания, за да започне отново и с още по-голямо настървение. Това беше по цяла Македония. Турското правителство бе решило да унищожи четите и цялата македонска революционна организация. По градовете и селата ставаха постоянни претърсвания, властта попадаше тук-там на следите на Организацията, откриваше се оръжие, заседаваха военни съдилища, четяха се строги присъди, затворите бяха пълни с граждани и селяни, по мостовете на Битоля и по площадите на много други македонски градове се люлееха бесилки. Последствие на всичко това беше един още по-засилен революционен кипеж сред поробения народ, още по-многоброини чети, още по-ожесточени сражения и още повече бесилки. Революционното брожение в Македония се предаваше на широки вълни в Одринския вилает — чак до стените на Цариград. По-благоразумните и по-далновидните люде се бояха от това разгорещяване на борбата, бояха се от един ускорен и гибелен за поробените край на тая борба. Имаше и люде страхливи, които се бояха просто за себе си, за имота си, за живота си, за своята челяд. Ала ето понесе се из цялата поробена земя една дума пламък, която бързо превръщаше дори колебанията и страховете, мъдрите, прозрения и разумната целесъобразност във все по-буйно и по-широко борческо въодушевение. Тая дума беше:
— Въстание.
През месец януари на 1903 година Централният комитет на Вътрешната организация свика тайно в Солун конгрес, на които бе взето решение за въстание. На тоя конгрес не бе представена цяла Македония, не бяха там ни Гоце Делчев, ни Даме Груев и никои от големите македонски водачи, но прибързаното солунско решение се наложи. Не защото моментът беше подходящ, не защото народът беше достатъчно подготвен за решителна борба — въстанието стана неизбежно и водачите поведоха въстаналия народ.
Тая есен и през цялата зима Дона видя мъжа си само два или три пъти. Околийската чета беше в непрекъснато движение, за да прикрива следите си. Движеше се повече нощем и нигде не се задържаше за по-дълго време. На няколко пъти се случи да слезе в някоя от другите махали на Рожден, но колкото и да беше близу до дома си, Велко не се отби да види жена си. Рискуваше при някое внезапно заминаване на четата да се откъсне от другарите си, пък и само той ли имаше жена? По цели седмици четниците спяха обути, препасани — всеки момент готови да тръгнат на поход и да се отдалечат на часове път от мястото, дето са се спрели за къса почивка. Напоследък четата бе нараснала още повече — постоянно забягваха с четите люде, застрашени да попаднат в турските зандани, или пък много нетърпеливи в борческото си въодушевение. С това криенето на четите по селата и прехраната им ставаха много трудни и те не се задържаха дълго на едно място, в едно и също село. По едно време Велко съвсем се загуби и едва по-късно Дона научи, че е ходил с другари през Костурско чак до гръцката граница, за да придружава насам товари оръжие, което люде на народната организация бяха закупили в Гърция.