Затворите бяха пълни със селяни, занаятчии, учители, съдилищата работеха трескаво. Ала пред затворите и съдилищата се трупаше народ в мирен бунт срещу властта; носеше се храна от близки и далечни на затворниците, изричаха се шумно към тях поздрави и насърчителни слова, отправяха се закани към тираните. Дигнал се бе на нога целият поробен народ, безстрашен и дързък. Властта се уплаши от собственото си дело и се люшна към друга, също тъй опасна за нея крайност: освободени бяха почти всички затворници, а те бяха с хиляди. Излизаха на тълпи от затворите, а други тълпи ги следваха по улиците с тържествуващите викове и песни. Народът празнуваше една победа срещу омразната власт. Но свил за малко кървави нокти, подплашеният звяр започна пак да ги показва и с още по-голяма ярост. Борбата пламна с още по-голяма сила.
Въстанието не беше обявено, ала всъщност бе започнало още през зимата и пролетта на 1903 година. Цяла една армия от въоръжени мъже заемаше все по-здраво планините, правеше смели набези по селата. Станали бяха големи сражения между четите и аскера при село Избища (Ресенско), при село Ърбино (Охридско), при Могила (Битолско), Смърдеш (Костурско) и по много други места. Лошо въоръженият селски народ с голяма смелост и въодушевение се притичваше на помощ на четите. Турците съсредоточаваха своите сили по главните населени места и оттам пращаха силни войскови части ту в една, ту в друга посока срещу четите. Правеха се догадки за деня на въстанието, но всички знаеха, че тоя ден е близу, и сега друга една дума се повтаряше постоянно:
— Оръжие! Оръжие!
Нямаше достатъчно оръжие. И четите, излезли вече в планините, бяха слабо въоръжени. Селяните продаваха воловете си, за да си купуват пушки. Купуваха се с чисто злато дори повредени оръжия. Да имаш една манлихера с петдесетина патрона или поне един хубав револвер — това беше истинско щастие.
Страхът пред турците бързо прегаряше в пламъка на общото въодушевление. Робите вече чупеха омразните робски окови.
Преспанската околийска чета нарасна до четиридесет души. Двама от новите четници бяха въоръжени само с револвери, а други двама носеха само по една добре наострена секира. После отеднаж дойдоха още петима нови четници, и петимата въоръжени само с тояги.
С тия тояги те бяха убили двама разбойници турци, та прибраха и петимата в четата. Тогава се получи нареждане от околийския комитет да се отделят от така нарасналата чета две групи от по десет души и за войвода на едната от тия нови чети бе назначен Велко Скорнев. Обичай беше при такива случаи четниците да се отделят по своя воля. И колкото имаше рожденци в четата, сега всички пожелаха да вървят с Велко. Те бяха петима, а заедно с Велко ставаха шестима рожденци и само трима от тях имаха добри, сигурни пушки. Лошо бяха въоръжени и другите четници от новата чета. Не каза нищо Велко — кой би му помогнал? — и поведе четата си със светнали очи. Още веднага се породи в главата му една упорита мисъл. Той искаше да има добре въоръжена чета — как иначе? И поведе другарите си право към Рожден.
Беше късно, останаха да нощуват в рожденската гора, край колибата на Велко при извора. Бавно гаснеше над вършините на дървесата зелената лятна вечер. Един от четниците, рожденец, промълви:
— Значи, тука ще нощуваме.
— Тука — отговори Велко.
Настана мълчание, но скоро се обади друг от четниците, също рожденец:
— Като сме дошли тука, да бехме нощували в къщи. А, Велко?
— Дошли сме тука по работа — отговори войводата с твърд глас. — По работа, а не за да спиме с жените си.
— А бре… кажи го, ние сме си в село, в нашето, та поне да спиме в къщи, да си видиме людете. И не сички сме женени, та да речеш… заради жените.
Велко поклати глава:
— Чета ли сме, или що? Как тъй да се пръснем из целото село, пък утре чакай, докато се съберем. Секи миг може да се получи некоя заповед от Началството. Тука ще спиме сички. Нема да се отбиваме по селата без нужда. За един четник турците цело село изгарят.