— Върви, върви! Побързай! … — чуха се гласове от всички страни.
Девойката скочи и припна като сърна между дървесата. Велко наведе глава, за да скрие радостното си смущение.
— Хайде, Велко — подкани пак една от по-старите жени, — тебе ти се пада да благословиш трапезата.
Велко пръв се прекръсти и обедът започна.
Тихо и сдържано се хранеха всички, никой не посягаше лакомо, макар да имаше вкусни неща на трапезата. И всички бяха повече внимателни към другоселците в тая рожденска дружина. Не вървеше и разговорът, макар да се бяха събрали толкова люде. Жените гледаха своите близки люде тук, гледаха ги с обич и скръб, не можеха да им се нагледат. Отдалеч още усеща и знае женското сърце: какъв огън се надигаше от всички страни над родната земя и накъде бяха тръгнали тия скъпи техни люде, колцина от тях ще минат живи и здрави през огъня?
Зададе се между дървесата учителката, надянала на ръка шарена торба — и тя носи хляб на мъжа си. Девойката бе взела малката й щерка и вървеше след нея цяла светнала от радост. Дона и Велко не бяха се виждали повече от месец време. Той едва-едва й се усмихна — да не покаже слабост, но лицето му, колкото беше загоряло от слънцето, стана тъмноалено. Дона взе детето си, приближи се и седна до Велко. Тогава пак една от по-старите жени каза:
— Е, Велко, нели виждаш, че е хубаво, като се събрахме да се видим, а ти не искаше и да ни се обадиш.
Велко не отговори веднага, после дигна лице и светналите му очи се зеленееха от горските листа и треви наоколо.
— Е, стара майко, чувал съм баща ми, Даме Скорнев, да чете в евангелието за божия син! Не знам дали съм запомнил добре, но там Христос казва: „Който тръгне след мене, нека забрави майка и баща, жена и дом…“ Така сме и ние сега, така разбирам аз, стара майчице…
Като видя Велко, че вече никой не посягаше към трапезата, изправи се и рече:
— Време е за нас да тръгваме.
Някоя от жените проплака, но бързо сподави плача си. Зачу се тих, бърз говор, поръки и наръки, поздрави и благословии, топъл шепот. Дона и Велко се видяха сами един срещу друг. Тя държеше детето си на ръце, но не сваляше очи от лицето на мъжа си и през погледа й се изливаше като поток от светлина цялата й душа.
— Велко…
— Сбогом, Доне.
Твърд човек беше той, а две сълзи оросиха гъстите му млади ресници.
II
В началото на лятото в Дебрища пристигна Даме Груев. След смилевския конгрес той заедно с другите двама членове на щаба и една чета от двадесет души обикаляше планинските райони на Битолския окръг, за да ръководи и наблюдава отблизу подготовката сред народа по многобройните планински села. Преспанската околийска чета придружаваше Груева и другарите му през целия Железнишки район, с нея той обиколи и близките околности на Дебрища, но в селото влезе сам. Излязъл бе да го посрещне само Йоле Ядрев, който го доведе в старата къща на Кузмана Велянов.
Още не беше съмнало, и Груев легна да поспи в по-малката стая на тоя изоставен дом. Няколко часа по-късно го събуди някакъв тих, еднообразен шум, който идеше откъм съседната, по-голямата стая. Груев стана и се ослуша. Чуваше се тихо, глухо стържене. Той отвори полека вратата на стаята и излезе в трема пред къщата, но в тоя миг се отвори вратата и на съседната стая. В трема излезе Иоле Ядрев и тихо рече:
— Тука сме, господин Даме.
Влязоха заедно в съседната стая. Насреща, под ниския таван на мрачната стая, бяха застанали Борис Глаушев, Милош Ванков, Кузман Велянов, един от калфите му и други двама мъже, местни люде. Те всички бяха станали да посрещнат Груева, а Борис Глаушев го виждаше за пръв път. Груев беше облечен в шаячна четнишка куртка и шаячни панталони, с подковани опинци. По него не се виждаше никакво оръжие — пушката си бе оставил при четата, а револверът и патронташът, които носеше, бяха скрити под куртката му. Беше гологлав и наскоро подстриганата му коса беше леко разчорлена. Лицето му беше бледо и изглеждаше и доста слабо поради дългата, леко раздвоена брада и големите едва завити нагоре мустаки. Широко и открито беше челото му и под него светеха тъмните му очи с внимателен, съсредоточен поглед.
Даме Груев погледна към пода. КУзман рече цял засмян:
— Довършваме го. Още малко остава. Искахме да ти го покажем съвсем готов.
На пода лежеше търкулнат доста дълъг пън. Груев се усмихна едва-едва; това беше един дървен топ. Изгладен беше от всички страни, виждаше се и гърлото му — не много широко, ала отворено застрашително насреща. Груев беше винаги склонен към шега, но тоя път премълча шегата, която дойде на езика му: