— Свършено е с империята на султана!
Кузман цял сияеше: той беше майсторът на тоя топ. Той и по-старият му калфа, който стоеше сега там с един железен обръч в ръцете си и бе забравил за няколко минути топа — влязъл бе тук самият Даме Груев, най-главният войвода. Около дървения топ бяха разхвърляни и други няколко железни обръча. Груев каза:
— Е, добре, добре… с тия обръчи. Здраво нещо ще стане.
— По здрав ще бъде от топа на Боримечката — усмихна се Борис.
— Как по-здрав? — възрази веднага Кузман, като долови, че Борис се присмива на топа му. — Това нещо ще изгърми стотина пъти, пък каквото ще да става. Затова аз направих гърлото му по-тесно и четири железни обръча ще му набия. Да има време, още неколко ще направя. Дънери има, но не знам дали има още време.
И той погледна Груева — него питаше той дали има още време, за да направи и други топове. Груев нищо не отговори; решено бе на смилевския конгрес да се пази в тайна денят на въстанието и можеше да го реши и да го знае само Главният щаб.
Насядаха всички, а Кузман пошушна нещо на калфата си, който веднага излезе, за да засили вън, в дюкяна пред къщата, поставената стража, която пазеше Груева. После Кузман каза:
— Тука сме сички, но може да дойдат и други некои от по-верните люде. Вън момчетата знаят кого да пуснат насам и кого да не пущат.
Груев кимна мълчаливо и спря поглед върху Борис Глаушев — мъчеше се, изглежда, да си спомни дали го е виждал друг път, но Борис изпревари въпроса му:
— Аз съм учител тук, господин Груев. Казвам се Глаушев.
Сега пък Груев го изпревари на свой ред:
— Борис Глаушев, нали? От Преспа. Син на Лазар Глаушев. Как е баща ви? Познаваме се ние с него отдавна. Ами как сте попаднали тук, на село?
— Той ми е зет — побърза да се похвали Кузман. — Донесоха го една нощ ни жив, ни умрел, щерката ми го излекува и после ги оженихме.
Груев слушаше и не сваляше очи от Бориса. От това, което чу и което виждаше, той знаеше вече всичко за Бориса, знаеше най-важното. И рече:
— Добър син е отгледал Лазар Глаушев.
По свой път се опитваше Борис да проникне в душата на Груева и като срещаше погледа му, той се удивяваше на този ясен и чист поглед. „Всичко е ясно за тоя поглед — мислеше си Борис. — Нема за него никакви загадки и проблеми.“
Груев започна направо и сякаш потвърди мисълта на Бориса:
— Искате да знаете за въстанието, кога ще го започнем… Ще ви се съобщи навреме. Гответе се, гответе се — това е сега най-важното. Да не се губи минута време. Има и друго важно нещо за вас: вашето село ще бъде крепостта на целия Железник. Вие сте тук, на вратата на Железник, оттук минават пътищата и за Преспа, и за Битоля. Колко души ще излезат от вашето село, Кузмане?
— До двесте души ще излезат, господин Даме, а може и повеке — отговори Кузман и веднага добави: — Но нема пушки за сички, нема оръжие….
— Това е обща болка. Но вие нема да прибирате всички мъже в четите. Младите само и които немат големи челяди. И които искат, които сами искат.
— Сички искат, господин Да ме — каза Кузман. — Кой ще ги спре?
Груев нищо не отговори. Сетне попита:
— Колко пари имате в касата?
— Седемдесет лири — отговори Банков, който пазеше комитетската каса.
— Съберете още — рече Груев и повтори: — Съберете още. Сега е време. Изпратете в България да ви купят пушки. Изпратете некого там. Идват насам чети от наши и тамошни люде, ще дойдат още и ще ви донесат пушките. Ами дали сте помислили как ще действувате в деня на въстанието.
— Ще вземем казармата — отговори Кузман.
— Ще изчистим и заптиите — допълни Йоле Ядрев.
— Това не е достатъчно за Дебрища — каза Груев. — Дебрища ще бъде крепост за Железник. Помислете и за това. Ще ви се изпрати и помощ, сами не ще можете. Ще ви помогне целият Железник.
Кузман попита:
— Ами нема ли да ударим Преспа?
— Не — поклати глава Груев. — Ние ще се дигнем и повече ще се отбраняваме. Да издържим по-дълго време и да не даваме излишни жертви. — Той побутна с ръка търкулнатия на пода топ: — Е, харно, на местото си е тук, в Дебрища, но да беше железен. Ех… немаме ние железни топове, немаме.
Всички се загледаха в дървения топ, който лежеше на пода като заспало чудовище с отворена уста. Кузман и другите трима местни мъже го гледаха с радостна гордост И с нескрити надежди, като че ли беше някакво въплъщение на утрешни победи. Кузман плесна с длан провъртения дънер и помръдна устни, сякаш предвкусваше сладостта на победата. Борис Глаушев гледаше топа с весели очи, като да беше някаква любопитна играчка. Мрачно се взираше в дънера Милош Банков, в това грозно оръдие на тиранията и насилието, на омразата между людете, ала и той се готвеше да бие султана с него. Спрял бе поглед върху топа и Даме Груев, ала мисълта му бе отлетяла далеко напред: въстанието беше решено, неговият ден наближаваше, но той виждаше може би поражението. Не се помрачи и сега неговият поглед.