Кузман се размърда, почеса без нужда брадата си и току попита:
— Господин Даме… а некой отвън дали ще ни помогне? България, дедо Иван?
Груев дигна към него очи:
— Говори се подобно нещо и навсекъде ме питат. А ние казахме още като започнахме: ще се осланяме на своите собствени сили преди всичко. Излизаме да се борим пред очите на целия свет за своето право и нека ни помогне всеки, който мисли за право и правда. С каквато и да е помощ.
Милош Банков замахна широко с ръка, преди да заговори, и рече:
— Не разчитайте на чужда помощ! Сами и каквото направим, ще си бъде за нас. Ако тръгне насам българската войска, ще тръгне и гръцката, ще тръгне и сръбската, а ще дойдат даже и арнаутските бейове да късат живи части от телото на Македония. Тук ще стане свободна македонска република и ще се обърнем ние към всички балкански народи: ето ви нашата братска ръка и нека живеем като братя! Така разбирам аз нашата македонска политика.
— Да — кимна с глава Даме Груев. — Това е нашата политика.
Кузман Велянов наведе очи. Той не получи ясен отговор. Груев сложи ръка на коляното му и се обърна към всички:
— Ние ще въстанем. И ще турим здраво начало на македонското освобождение. Кузман е — обърна се той към коларя: — Не знам докъде ще стигнем сега, но ние вървим по сигурен път към свободата на Македония. Нема да отиде напразно нито една капка наша кръв. Не стига ли това за нас с тебе, Кузмане? — разклати живо коляното на коларя Груев, после отправи очи и към другите трима местни люде.
— Стига и престига! — удари с юмрук коларят дървения топ, капки пот избиха по широкото му чело.
Груев се обърна към Милоша Банков с тих глас, като да размишляваше гласно:
— Велика е народната вера. В нея е винаги плодът на бъдещето. Тя събира копнежите на всички сърца и побеждава дори с такъв, дървен топ.
Борис Глаушев притисна ръка на сърцето си:
— Бих искал да погледна света еднаж с вашите очи, господин Груев…
Груев го погледна и се усмихна едва-едва на младешката му възгорженост — драго му беше негли да погледа лицето му, толкова младо още, макар и самият той да беше едва на тридесет и две години: твърде стар се чувствуваше вече той на своите тридесет и две години. Промъкваха се през малкия двор и тихо влизаха в стаята един по един още десетина-петнадесет души от най-верните люде на организацията в селото. Груев забелязваше всеки влязъл селянин и намираше сгода за всекиго да го подхване и увлече в общия разговор. По едно време Кузман се поогледа весело и рече:
— Сега, както сме се събрали тука, да дойде юзбашията с аскера си, отеднаж може да вземе главата на комитета в Дебрища. Това сме си ние тука. Тебе, господин Даме, нема да те закача. Ти си ни гост.
Избухна смях, но Груев заговори и пак всички утихнаха:
— Имате ли в селото турски мекерета? Чуха се гласове от няколко страни:
— Имаме. Как да нема… На първо место Анте Богев.
— Кой е тоя Анте Богев? — попита Груев.
— Селският ни чорбаджия — започна Кузман. — Ханджия е тука, близу е до моя дюкян. Той от проклетия пакост още не е направил, ама може и да направи. За него парата е сичко.
— Сложете му оглавник — каза Груев.
— Какъв оглавник — дигна рамена Кузман. — Рита като магаре.
— Такъв понекога е по-добре да го уловиш за кесията, отколкото да му вземеш и главата даже — каза Груев. — Наредете да не стъпва човек в хана му. Ще стане по-послушен, вервам.
— Още повеке ще го хване бесът — обади се йоле Ядрев. — Знам аз какво требва за него. Него само черната дупка ще го оправи. — И току се сопна Йоле на Кузмана: — Не искаше ли преди време да изпрати аскер в градската махала, а там беха двете чети?
— Тогава — рече Груев тихо, но гласът му се чу из цялата стая, — ако е такъв, може да мине и под нож.
По гърба на Борис Глаушев мина студена тръпка, но преди него се обади Ванков, непримиримият враг на селския чорбаджия:
— Не, не… Да опитаме първо с хана. Ще миряса, щом престанат да текат грошове в кесията му.
Груев нищо не каза. Не се опита да оправдае или смекчи страшните свои думи: „Да мине под нож.“ Те трябваше да запазят силата ой, да бъдат чути с всичката им сила. Той бе приел в сърцето си суровия, страшния закон на борбата, стремеше се да подчини и бе подчинил на него всичко в себе си и всичко вън от себе си. Оттам идеше неотразимата сила на погледа му, силата, която се чувствуваше във всяко негово движение, в звънкия му глас. Той не искаше нищо за себе си, а това беше друга сила в него. Това знаеха всички люде, които се срещаха с него — знаеха колко сдържан беше той във всички човешки склонности и слабости. Груев сега обикаляше всички райони на Битолския окръг, дето се очакваше да се развият предстоящите събития, и навсякъде даваше силен тласък на общата подготовка на въстанието с всяка своя дума. Простите люде по планинските села му вярваха и му се подчиняваха.