И Кузман Велянов, и Йоле Ядрев, и другите неколцина от ръководството в Дебрища, а с тях и Ванков, и Глаушев като че ли едва сега, след срещата им с Груев, виждаха селото и неговата околност, виждаха людете, които се събираха пазарен ден от целия Железник или минаваха оттук, за да идат, в града. Ами Дебрища наистина беше крепост на Железник! Кузман докара скришом още един дънер в старата си къща и започна да го провърта с по-големия си калфа, та Дебрища да има поне още един топ. Още първия неделен ден след срещата с Груев Кузман излезе да пообиколи нивиците си, тръгнаха с него и двамата учители на празнична разходка из околностите на селото. Пътят за Преспа, и за Битоля оттатък градската махала минаваше по широкия гръб на една височина и след това, отеднаж слизаше в една неголяма долинка край реката. Това беше местността „Надолец“. От двете страни насреща се издигаха каменисти стръмнини и тук можеше да се мине само по пътя и по реката. Тук трябваше да се затвори най-напред пътят. Един окоп ще се изкопае като преграда на самата височина, преди да хлътне пътят в долинката. Ала малко по-назад, откъм дясната страна, планинските височини се бяха дръпнали доста надалеко и се отваряше на югоизток широк простор, та, се виждаше далеко по Преспанското поле. Тук беше Разполе и цялата местност нататък беше хълмиста, неравна, пресечена с долове, но беше отворена откъм полето, виждаха се долу двете турски села Бегово и Раздел и други села нататък. Хълмищата, които се спущаха накъм полето, бяха голи, промити и разядени от дъждовете, а някога тук е ширила гънки стара гора, чак до Бегово и Раздел; турците от тия две села бяха опустошили гората и бяха я палили на два пъти.
— Тука ни е слабото место — рече Кузман. — Пътя ще хванем, ама оттука могат да ни се качат горе и пет табура аскер. Тука ще сложим топовете, та ще бием чак Бегово и Раздел.
Село Дебрища беше добре запазено от всички други страни — нужно беше да се завардят с по три-четири пушки още няколко пътеки и долища из планината наоколо. Тримата стратези се върнаха доволни в селото: с няколко стотици пушки Дебрища ще се превърне в истинска крепост. Добри люде, добри мъже имаше, а нямаше пушки.
Още на другия ден на тезгяха на работилницата на Кузман Велянов се появи един малък тефтер от груба, грапава хартия и съшит с бял конец, а върху него беше сложен току-що наострен молив, отдалеко се белееше дървото му, грубо издялано. Пръв дойде стрико Евтим Търпев — кокалест як мъж с прошарени мустаки и румено широко лице; преди време в неговата къща бе гостувал Делчев и стрико Евтим бе му казал:
— Като те гледам, господин Гоце, какво ли ще се жаля аз?
— Стрико Евтиме — бе му отговорил апостолът, — който се е прежалил еднаж, може да дели мегдан и с небесните архангели.
Влезе стрико Евтим Търпев в работилницата и още от вратата бръкна в пазвата си, извади една кирлива платнена кесия, завързана с дълъг черен гайтан. И почна да я развързва. Кузман излезе напред да го посрещне, приближиха се двамата към тезгяха и стрико Евтим сложи там, до тефтера, шест златни лири:
— Пиши, Кузмане.
Кузман се наведе, наплюнчи молива, наплюнчи го още еднаж и писа: „стр. евт. търп. шест л.“ Те бяха някакви подобия на букви и само той, Кузман, можеше да прочете написаното. Стрико Евтим попита:
— Ще има ли за една? Маликерка…
— Е, може да има, Евтиме. Ще видим как ще ги вземем.
— Гледай да има. Пък може и да прибавя нещо. Ще намеря под камен, под дърво. Къщата ще си дам бре! Прежалил съм се веке аз.
Не след много време в работилницата влезе Блаже Рилков. Бос, гологлав, с разгърдена риза, и цялата кръпка до кръпка; млад човек беше, свенлив, имаше три дребни деца и по цял ден се бореше с планината — вадеше камък, печеше и вар. Той стискаше с шепата си, корава и грапава като керемида, две бели меджидии. И каза срамежливо на Кузмана — с тежкия си труд ценеше той парите:
— Ще може ли с тия пари, стрико КУзмане, един пищов за мене…
Коларят се загледа в него и рече: — Деца имаш бре, Блаже, дребни…
— Ако — тръсна глава Блаже Рилков.
Погледа го още някое време Кузман колебливо и току наплюнчи молива, записа: „бл. рил. две б. м.“ Изправи се коларят, погледна пак червеникавите рошави коси на бедния човек, който не смееше да подигне лице към него от сиромашки свян, сложи ръка на рамото му: