Най-сетне Борис успя да се измъкне от тоя словесен порой, чийто празен шум дълго звуча в ушите му и след като се раздели с двамата загрижени съпрузи. Но той се върна веднага в къщи. Ружа беше бременна в последните месеци, а те двамата никак не бяха говорили досега за нейното необикновено положение. Тя беше селянка и знаеше, че това си беше женска грижа, дори беше срамно да се говори и със собствения мъж за бременност и раждане. Така си мислеше и той, че това бяха женски грижи и женски тайни. Ала сега отеднаж се уплаши за Ружа.
Той я завари в стаята им на горния кат все тъй заета с тия тайнствени приготовления около предстоящото раждане. Тя шиеше или плетеше нещо, но винаги го скриваше и той не знаеше какво шиеше, какво плетеше тя по цели дни. Скри тя нещо и сега, като влезе Борис в стаята. Лицето й бе погрозняло, с подути устни и носът й се бе разширил, само очите й бяха си останали все тъй хубави. Борис не мислеше нищо за детето, което щеше да се роди, но като виждаше погрознялото лице на жена си, сърцето му се изпълваше с милост към нея — не съжаление или съчувствие, но някаква особена, дълбока обич. Как не бе помислил досега за нея и трябваше да го подсети Ничова? Той започна направо:
— Руже, тук може да станат некои работи, народът се готви.
— Знам.
И гласът й бе станал по-тих, по-дълбок, но и някак отпаднал.
— За тебе ще бъде по-добре да идеш при мама, в града.
Тя го погледна уплашена, попита:
— Ами ти къде ще бъдеш?
— Аз? Ще дойда и аз, но… Аз требва да бъда тук.
— Ще си бъдем заедно, тука ще си стоим — каза тя и колкото да беше тих и мек гласът й, Борис почувствува, че отговорът й беше решителен. Той се опита да я разубеждава:
— Тук ще бъде по-опасно, село е. В планината сме… Тя го прекъсна със същия тих глас и със същата решителност:
— Както ще бъде за целия народ, така ще бъде и за нас.
Това беше пак отговор на селянка. Тя вижда у своите люде най-сигурна опора и не иска да се дели от тях ни за добро, ни за зло. Борис вече не заговори с нея за града. Отиде само той за една седмица и пак се върна в Дебрища. Старите не се и опитаха да го спрат.
Като се върна, той не завари в селото Милош Ванков, който бе заминал за България по канала на Организацията с двеста и петдесет лири селски пари за пушки и патрони.
В тефтера на Кузман Велянов бяха записани само петдесет и осем лири, повечето от гурбетчиите, които се бяха върнали в селото тая пролет. Никой вече не влизаше да запише. Нямаше пари народът. Готови бяха мнозина да продадат едно или друго или нещо от живата си стока, но никой нищо не искаше да купува сега; не беше време за купуване и събиране на имот. Малко пари за оръжие се бяха събрали, а време за губене нямаше.
— Аз ще ги допълня до шейсет — каза Кузман. — Повеке не мога. Пушка аз си имам, имам и револвер, и сичко.
Всички бяха дали, колкото можаха. И преди бяха давали много пъти. В касата имаше и други седемдесет лири — къде чак в България за пушки със сто и тридесет лири? йоле Ядрев все това повтаряше:
— Ще влеза у ханджията.
Ала неочаквано сам Анте ханджията дойде в работилницата на Кузман. Започна да се кара, но и да се моли:
— Ето три пазара човек не е стъпил в хана ми и никакъв човек не стъпва ни в хана, ни в механата. Пазарджиите връзват добитъка си по дворищата наоколо, секи им отваря портата си. Ще ме погубите бре! Това е ваша работа, комитска, само вие можете да я наредите така. Е, кажете що искате от мене бре!
— Ще ти кажем, дедо Анте — отвърна Кузман. — Щом искаш, ще ти кажем. Най-напред ще си затвориш устата за нас и ще си гледаш работата. Чакай, чакай! Нели искаш да ти кажем що искаме. Искаме от тебе и сто лири. Иначе още сто години човек нема да стъпи в хана ти.
Кузман очакваше, че ханджията ще избухне, ще вика и ругае, но Анте Богев не избухна, само долната му устна увисна и започна да трепери, а гърдите му все си свиреха. И рече неочаквано тихо:
— Двайсет лири ви дадох. Нели ви дадох двайсет лири…
— Даде. Още сто ще дадеш.
Започнаха да треперят и дебелите провиснали бузи на ханджията, но той пак тихо каза през няколкото проядени зъба, които бяха останали още в устата му:
— Ще дам, ама преди това ще питам юзбашията горе, в казармата.
Обърна се да си излезе, но се спря на прага и дигна към Кузмана ръка с разперени пръсти:
— Само пет ще ви дам. За въже да си купите. Ни аспра повеке, чу ли? Ела да ги вземеш.