Кузман нищо не отговори. Ханджията си излезе. Минаха още два дни. Кузман Велянов вече съвсем затвори тефтера си. Дойде пак Иоле Ядрев и пак рече:
— Ще влеза у ханджията.
— Е па влез — отвърна тоя път Кузман. — Но да бехме попитали даскалите, да не сбъркаме нещо…
— Какво ще ги питаме — махна ръка Йоле. — То си е наша работа, селска.
Тоя ден околийската чета беше горе, в неговата кошара. Иоле едвам дочака да се стъмни. Войводата му даде четирима от четниците и Йоле ги поведе към селото, както бяха в комитското си облекло, с оръжието. Тъмно беше, но селото беше още будно, светеха прозорци по всички къщи, мяркаха се люде по дворовете, йоле мина с четниците по малкото мостче на реката и оттам веднага влезе в улицата, на която беше къщата на Анте Богев. Петимата мъже се движеха един след друг край стените и плетищата.
Портата на ханджията беше здраво затворена. Прескочи Йоле високата стена и отвори отвътре яката порта. Влязоха и четиримата четници, но един остана да пази в двора, а другите Йоле поведе към къщата на ханджията. Светеха и там прозорци на долния кат. Йоле отвори направо входната врата и четиримата мъже отеднаж изпълниха широката предна стая. Тук беше цялото семейство на ханджията. Никой нищо не продума, само снахата на ханджията тихо ахна.
Анте Богев седеше на едно столче до огнището. Там, в една широка тава, къкреше и дигаше мехури гъста каша. Пред огнището бе свила нозе старата ханджийка. Само тя се извърна назад и викна:
— Що е това, да види господ! Влизате в чужда къща като хайдуци.
Ханджията не се помръдна от мястото си и гледаше неканените гости изпод вежди, гърдите му свиреха равномерно и все по-остро. В ъгъла на един широк одър снахата на ханджията приспиваше най-малкото си дете, а и другите й две деца седяха там, на одъра, чакаха да се свари кашата.
Йоле каза:
— Може и хайдуци да сме, бабо, но ти не викай. Да не става нужда да ти запушвам гърлото. — Той пристъпи и се спря близу до ханджията. Стана прав и Анте Богев. Йоле приближи лице до лицето му: — Давай парите. Сто лири. Казано ти е.
— Немам бре… Как тъй сто лири, така ли лесно се намират!
Йоле посегна към пазвата си:
— Нема да те слушам. Не съм дошъл за кавга. Давай парите или жив човек тука нема да остане.
— И децата ли бре! — викна ханджията. „И-хиии!“ — свиреха гърдите му.
— И децата.
Старата жена се преви надве пред огнището и започна тихо да нарежда. Иоле бе сложил ръка на камата си и чакаше. Минаха няколко безкрайни мигове. Трите деца гледаха от одъра и не разбираха какво ставаше с големите, с тия страшни чужди люде, но в очите им се набираше ужас, най-голямото вече кривеше устни на плач. Старата ханджийка не преставаше да стене, да кълне и нарежда.
Снахата — дребна, все още млада жена — не можа да издържи повече. Тя каза с пресъхнало гърло, дори и гласът й сякаш проскърца:
— Дай им, татко, пари. Ще ни изколят. Не виждаш ли? Децата…
Ханджията не се помръдна от мястото си. Той гледаше Йолета с очи, помътени от страх и ярост, едрото му лице посиня и цяло трепереше, веждите и мустаките му изглеждаха по-бели, остро, пронизително свиреха гърдите му: „И-хиии!“ Но той продължаваше да стои на мястото си.
Тогава снахата мина през стаята и влезе в съседната стая; тихо проплака след нея най-малкото й дете. Ханджията изви бавно глава след нея и я чакаше да се върне. Младата жена скоро се показа отново. В ръцете си държеше нещо, завито в пъстра кърпа, и мълчаливо го подаде на йолета. Чу се тих, едва доловим и сух, металически шум. Старият наблюдаваше всичко това и сякаш не разбираше какво става, после викна:
— Какво правиш, мори! Сто и двайсет лири са вътре! Затова ли ти ги дадох да ги пазиш! Сто и двайсет са!
Младата жена се върна при децата, прегърна ги с двете си ръце. Йоле бързо развърза кърпата, погледна парите и пак я върза. Сложи я в пояса си. Ханджията повтори с по-тих глас:
— Сто и двайсет лири са…
— Не ги вземаме за себе си — рече Йоле. — Като се освободи Македония, ще ти ги върне. А сега, ако ви е мил животът, ни гък, ни мък! — Той се загледа в стария ханджия и добави: — Ти нещо не ми харесваш, дедо Анте.
Йоле се обърна и излезе, следван от тримата четници. Като излязоха на улицата, събра четиримата си другари под едно дърво малко по-надолу край отсрещната стена и тихо им пошушна:
— Чакайте да видим сега какво ще стане.
Не мина много време, и от портата си излезе хадджията със запален фенер и тояга в ръце. Йоле направи знак с ръка на другарите си да почакат и тръгна с тихи стъпки след стария ханджия. Бързо го настигна:
— Къде, дедо Анте?
Ханджията удари тоягата в земята: