— Немой… да не влезе татко!
Той дръпна ръката си. Спокойно биеше сърцето в гърдите му. Слабият, треперлив гласец, който идваше изпод пъстрата покривка върху новороденото, не можеше да пробуди в него бащинско чувство. Да, станало бе нещо важно в тая къща, в неговия собствен живот, но всичко беше далечно и чуждо за него. Дори Ружа с тоя свой нов поглед и с това бледо влажно лице, изеднаж толкова променено, след като бе свикнал да го вижда месеци наред погрозняло и потъмняло поради бременността — и тя дори му изглеждаше чужда и далечна. Ала не защото раждането беше непознато събитие в живота му, а защото сега той беше в едно непрестанно вълнение в тоя нов живот за целия народ, за всеки отделен човек, живот напрегнат и тревожен, във всякакви страхове, но и в буйна радост! Новороденото, а също и младата му майка стояха някак извън тоя живот, заповед от Главния щаб за обявяване на въстанието и възвание към народа. Такава заповед бяха получили всички горски началства в Битолския революционен окръг, а горско началство бяха войводите във всяка околия. Това беше десетина дни преди Илинден.
Всеки ден се случваше по нещо значително, важно, необикновено. Нахлуваше аскер в селото или се втурваше из планината; почти всяка нощ минаваха групи от граждани и селяни, които търсеха четите; през ден, през два планината ехтеше от гърмежи — някъде наблизу или по-далеч се водеха сражения; всеки ден трябваше да се праща храна за четите и разни други потреби, идваха в село ранени четници, които трябваше да се приберат и лекуват тайно.
В началото на месец юли се завърна от България Милош Банков. Доведе той в Железник една добре въоръжена чета от четиридесет души преспанци и гурбетчии от тия места в България, но имаше между четниците и тамошни люде, дошли да помагат на македонските си братя. Войводата, подпоручик Иван Пенев — не много висок, но плещест момък, беше родом някъде от Сливенско. Тръгнали са от България петдесет и двама, но дванадесет души са загинали в сражения, докато стигнат до Железник. Доведе Банков и цял керван, натоварен с оръжие — пушки, патрони, бомби. Оръжието скриха в една пещера наблизу, а и четата остана в околностите на Дебрища.
Няколко дни по-късно в Дебрища пристигнаха Никола Нешев и Любен Расков, и двамата в градското си облекло, като обикновени пътници, а бяха дошли и те, за да влязат в четите. Донесоха в Дебрища и знаме от червена коприна с надпис: „Свобода или смърт“. Градът там, сред полето, нямаше да въстава. Преспа не можеше да въстане — нямаше оръжие, при толкова турци в града — и башибозук, и аскер, но мнозина преспанци влязоха в четите. На другия ден след като пристигнаха Нешев и Расков в Дебрища, селяни пазарджии донесоха скришом пушките им. Същия ден Кузман Велянов получи вест от войводата на околийската чета да побърза да се яви в гората Летница заедно с целия селски комитет и селския войвода. Чендов бе получил [?]
През нощта срещу Илинден семейството на Кузман Велянов, а също и Ружа с детето си напуснаха новата къща и слязоха долу, в старата къща при работилницата. На три пъти през тая нощ в новата къща на Кузман горе при казармата се промъкнаха група четници и се събраха там до тридесет души. Тук беше и околийският войвода Чендов. Къщата беше обърната гърбом към казармата, но четири от прозорците й гледаха нататък — право срещу вратите на казармата. Тук, на височината, имаше и други няколко къщи и надолу, накъм чаршията, се спущаха улиците на цялата горна махала, та и в някои от тия къщи се скриха четници. През същата нощ други петдесет души четници под войводството на Велко Скорнев влязоха в селото и се настаниха по разни къщи в чаршийската махала, за да бъдат по-близу до помещението на заптиите. Новата чета, която бе дошла от България, заедно с около триста души милиция от другите железнишки села, се спотайваше на разми места из гората Летница, но все близу до селото; това голямо отделение въстаници бе оставено под командата на войводата на новата чета Иван Пенев. Мнозина от селяните, като забелязаха, че се събират толкова четници в селото, също извадиха оръжието си от скривалищата и чакаха да видят какво ще става.
През целия ден на празника селото беше спокойно и никой чужд човек не можеше да подозре, че в него има толкова много гости. Сега беше негли по-тихо из селските улици и дворове, отколкото в други такива големи празници. Денят беше горещ, повечето от людете се спотайваха по къщите си, дори и децата бяха по-въздържани в своите игри, час по час току се събираха по няколко и си шушукаха — предаваха си едно на друго общата тайна за необикновените гости в селото. Както винаги, и тая сутрин мюдюринът Синан ефенди се разходи по селския площад, поспря се под старите върби край реката и се прибра в мюдюрството. Мярнаха се по площада неколцина от заптиите и бързо изчезнаха някъде, изпокриха се от горещината, която се засилваше. Навреме би и църковното клепало, ходиха на църква по-набожните дебрищани и всички Илиовци, после пак всички се прибраха по домовете си. Последен от църквата излезе поп Аргир, сам той заключи вратата на църквата с огромен кован ключ, мина през целия площад и влезе някъде. Площадът се отвори пуст, дълго време не се мярна човек по него, чуваше се само стихналият шум на намалялата вода в реката.