Вече всички бяха готови за бой и чакаха нов знак, насядали край стените из цялата къща. А тоя втори и пак уречен знак беше тръбата на аскера. Наближаваше време й за него. Слънцето, дори и сега пламтящо и жарко, бе склонило вече глава над планинските върхове на запад, оттатък Летница, дето се тъмнееше гората, потънала в сянка.
Раздвижи се и аскерът оттатък пред казармата, дочуваха се викове и глуха врява. Пак се точеха аскери накъм нужниците, после при бъчвите с вода и се струпваха около готварницата. Пред офицерското помещение бяха излезли трима офицери и пушеха цигари, застанали един срещу друг, час по час юзбашията замахваше бавно с дългата си ръка — разправяше нещо на двамата си мюлязими.
Чендов настани по двама четници до всеки прозорец откъм казармата, и на горния, и на долния кат. Горе остана и секретарят Наумов. Войводата каза на Бориса:
— Даскале, ти тука, дръж тоя прозорец. И ти ще останеш тука.
— Не, не! — намръщи вежди Борис. — Аз долу, с другите, с вас…
Чендов събра останалите си четници в двете стаи и ходника на долния кат. Те тихо си пошушваха, сякаш врагът ги подслушваше, потъркваха опинци по дъските на пода, глухо тупваше там някой приклад. Отеднаж се чу проточен, еднообразен звук на тръба, настойчив, пронизващ. Войводата дръпна рязко назад и двете си рамена, сякаш отхвърляше нещо от гърба си, подръпна куртката си — това бяха постоянни негови движения, преди да почне нещо важно, и каза тихо, спокойно:
— Бъдете готови.
Лицата на някои от четниците леко побледняха. Резкият тръбен звук пълнеше цялата къща, ала отеднаж спря като отрязан, и в къщата стана много тихо. Някой от четниците облиза устните си с тихо млясване. Откъм селото се надигаше насам глух ромон и спираше сякаш до разтворените врати на къщата. Накъм казармата беше тихо, чуваше се само един монотонен глас, глух и далечен. Кузман бе излязъл в двора да надзърне през стената, но скоро се върна и застана пред входната врата:
— Хайде, момчета.
Чендов тръгна пръв, а след него всички четници, близко един до друг, потупвайки с прикладите на пушките си. Стаите бързо се изпразниха, останаха сами там, до прозорците по двама четници като заковани. Когато Чендов и Кузман излязоха на улицата и свиха накъм поляната срещу казармата, следвани от четниците, надигна се вик, сякаш срещу тях, да ги уплаши, да ги спре:
— Падишахъмъз чок яша!
Бърз пукот и трясък на тридесетина разнокалибрени пушки заглуши гръмкото приветствие на аскера. Пръснати във верига, четниците тичаха към казармата, поспираха се ту един, ту друг и стреляха нататък; стреляха непрекъснато и тия от прозорците на Кузмановата къща. Пред казармата настана бъркотия. Войниците се лутаха насам-натам, блъскаха се един в друг и малцина се сещаха да се скрият в казармата. Неколцина вече лежаха на земята, улучели от куршумите на четниците. През разредената, неравномерна стрелба се дочуваха кресливи команди и много повече разбъркани, уплашени гласове. Ала разбърканата навалица пред казармата бързо се разреди, сега юзбашията размахваше там дългите си ръце и викаше нещо на войниците си, тичаше ту към едната, ту към другата врата на войнишкото помещение. Повечето от войниците бяха влезли в казармата, влизаха някои и сега, но се сблъскваха на двете врати с други, които излизаха отново вън с пушки в ръце. Веригата на четниците едва бе стигнала докъм средата на поляната, когато и отсреща се чуха първите изстрели — изтънко и остро се открояваха гърмежите на турските маузери сред разногласия пукот на четнишките пушки. Четниците залегнаха един през друг кой където свари по неравната поляна или зад ниските скали, които едва се подаваха над земята. От двете страни на въстаническата верига започнаха да прибягват и да залягат на малки групи и други бойци — четници и въоръжени селяни, които идваха на помощ от близките къщи, пък чак и от другите махали на селото. Насреща излизаха все повече войници с пушки, залягаха и те в дълга верига. Като че ли отеднаж се зачу, а бе започнал още след първите изстрели тук, пред казармата, друг пукот на пушки откъм селото: четата на Велко Скорнев нападаше долу мюдюрството и помещението на заптиите. Чу се ехтежът на друг един залп нататък, из планината, по-далеко от селото: даваше знак Иван Пенев, че тръгва с дружината си към Дебрища. Чуваха се редки изстрели и на разни места из селото — дебрищани все повече излизаха от домовете си, за да се притекат на помощ на сражаващите се четници. Отеднаж, сред тая безредна, ту близка, ту далечна стрелба прозвучаха ясно бързи и весели звуци на църковното клепало. И може би защото бяха толкова различни, толкова неочаквани, толкова звънки и весели, бързите удари на двата дървени чука на клепалото се чуваха над цялото село и по-далеч сред пукота на оръжията. Като че ли едва с тия звуци започваше въстанието в Дебрища: