В същото време на селския площад димяха редица огньове, наслагани бяха там казани и котли, клокочеше в тях блажна гозба за цялото село и най-напред за бойците, които бяха излезли да бранят Дебрища и целия Железник. Заклани бяха две юници, няколко овни и много тазгодишни агнета, горяха и всички фурни на селото, та цялото село миришеше на пушък и пресен хляб. Всички бяха склонни тоя ден за гощавки и веселби, ала войводите бяха извели мъжете вън и само децата на шумни ята прелитаха по селските улици, по площада или отиваха да гледат как копаеха окопи бащите и братята им.
По Разполе и край градския път се насъбраха над шестстотин души мъже. Сложени бяха на няколко ме ста по неколцина въоръжени въстаници на стража, а всички други въртяха лопати или копачки или пренасяха камъни и дървета. Тук бяха и Нешев, и Расков, и Глаушев, и Банков, копаеше също и Наумов, та и всички селски войводи. Оръжието бе оставено на купчини по цялото протежение на окопите. И тоя ден започна слънчев и горещ, та се лееше обилна пот по сухата и камениста червеникава пръст. Окопите бързо се очертаваха.
— А, даскале! — подвикна весело един млад момък на Бориса Глаушев, който с всички сили блъскаше в твърдата почва един тежък дикел с два зъба. — Е, така… така, оттука. Както си почнал ти, ще ти се вдървят ръцете.
— А бре, даскалче… — засмя се друг един байо по-нататък и шумно плю в шепите си: — Ти остави ние да се разправяме со земята. Дикелът не е като писалката. Ние по му знайме лесното на копането.
Борис се изправи цял зачервен и плувнал в пот, задъхан:
— Ами… колкото мога. Да помогна. Вие не ми се смейте.
— А, как ще се смейме! Не ти се смейме и ни е драго, че и ти като нас. Ами не се мъчи, не е то работа за тебе. Ех, щом пък искаш — твоя воля.
Борис огледа окопа, надзърна и оттатък, накъм градския път. Навсякъде людете копаеха усърдно, червенееше се ярко изкопаната пръст, тих говор се носеше над целия окоп и тук или там ще избухне смях или ще се надигне весел, насърчителен вик:
— Ееех, мале, майчице!
Иван Пенев бе препасал широка кавалерийска сабя, носеше и бинокъл в една кожена кутия през рамо и често го изваждаше да гледа с него наоколо по планината, а още по-често към полето надолу от Разполе. Подаваше го и на Чендов, гледаха и двамата какво става по пътищата и селата, пръснати по широкото поле. През утринната омара над полето се виждаха на няколко места, сякаш увиснали във въздуха, стълбове дим: горяха турските чифликчийски кули в Раздел, беше Гьоре Павлев с четата си.
Пътищата из полето, доколкото можеше да се види, бяха пусти, не се виждаха люде и по нивите. Прелетяла бе и над полето вестта за въстанието, а и много очи бяха видели оттам предната нощ сиянието на пламъците, които погълнаха турската казарма в Дебрища. Ниско долу, в подножията на хълмищата, които се спущаха от Разполе, виждаха ясно с бинокъла двете турски села. Мяркаха се люде по дворовете и селските улици, но и тук по пътищата наоколо не се виждаше жив човек.
Малко по-нататък копаеше Банков. Той, види се, забеляза накъде насочваха бинокъла двамата войводи и спря да копае, после остави копачката, излезе от окопа. Бършейки с голяма кърпа лицето си, той се приближи към войводите.
— Ние и преди сме разисквали по тоя въпрос — каза Банков, смачка кърпата в ръцете си и я мушна в джеба на панталона. — Особено за тия две села долу. Там има зли турци, убийци, но не всички са зли. Говорили сме на днешния ден да им изпратим вест, че ние се дигаме да се борим срещу лошата турска управия и власт, но не против мирното турско население. Аз подигам сега тоя въпрос и настоявам да изпратим до тия две турски села писмо с такова съдържание.
Марко Чендов подигна рамена:
— Е, ако решите там с другите началници…
— Това е хубаво — каза Пенев и прибра бинокъла в кожената кутия, сетне попита: — Но кой ще занесе такова писмо в тия турски села? Опасно е да влезе сега там наш човек.
— Опасно е… — потвърди след него Банков замислен, но махна с ръка: — Требва. Това налага нашата борба, нейната същност.
Изпратиха един млад дебрищанец да повика всички от Началството. Събраха се тук Нешев, Глаушев, Расков, Кузман, Йоле Ядрев.
— Ти си спомняш, Кузмане — започна пак Банков, — и ти, Глаушев, ние говорихме на времето, като се обяви въстанието, да изпратим вест до турците в Бегово и Раздел… да си седят мирно и че ние се борим срещу неправдите и насилията на турската власт, а не срещу мирното турско население.