— Нема да мирясаш ти, Кузмане, а стар човек си веке… Виж го ти какво е направил… играчки за деца. Топове с колела… Запали новата си къща, а сега топове направил… немаш ум, човече…
Показа се и Ружа на вратата. Не каза нищо младата жена, но колелото на единия топ нещо се позапъна и тя се спусна да помогне. Когато мъжете помъкнаха двата дървени топа към улицата, Ружа ги проследи с дълъг, замислен поглед.
— Остаре и умът му още не идва — мърмореше тетка й Бисера. — Царщината ще събаря човекът, а децата си без покрив остави, голи и боси. Ще гнием сега пак в тая дупка. Такъв си беше още от малък той, ветърничав…
— Стига, тетко Бисеро — рече Ружа тихо и продължи: — Ти не знайш какъв човек е татко. Не знайш…
— Не знам аз. Нели ми е брат! Ами мъжът ти? И той като него…
— Да, тетко, и той като него.
На улицата вън, докато товареха двата топа на колата, събрали се бяха всички дебрищки деца, дотичаха и жени от цялото село. И тръгна накъм въстаническите позиции шумно шествие.
— Ураа! — викаха звънко децата и припкаха, скачаха от всички страни на натоварената кола. — Ураа! — подхващаха вика им някои от по-младите жени и размахваха шарените кърпи, които бяха свалили от главите си. — Стрико Кузмане, ще гърмите ли? — питаха някои от децата.
— То се знай — отговаряше Кузман. — Ще гърмим.
— Ураа!
Двата топа се поклащаха в колата някак строго и застрашително, дигнали нагоре отворени гърла.
На моста изпращачите се спряха; някои от децата се провряха и искаха да продължат нататък, но жените и въстаниците ги връщаха:
— Не е там за деца! Връщайте се!
— Со здраве! — размахваха шарените си кърпи жените.
А горе, към позициите, още отдалеко се спуснаха някои от въстаниците да посрещнат топовете. Струпаха се и други въстаници, екна вик:
— Ураа!
И тук и тия мустакати мъже се радваха като децата на двата дървени топа. Спуснаха се да помагат от всички страни, надпреварваха се, блъскаха се сред шум и викот. Настаниха топовете откъм Разполе — там каза Иван Пенев. Сега вече окопите заприличаха на истинска позиция. Струпаха се въстаниците в широк полукръг наоколо, а Кузман и двамата му калфи започнаха да пълнят топовете — първо единия и по-нататък — другия. Имаше тук всичко — Кузман всичко бе приготвил; сух барут, парцали, яки прътове за набиване на барута и парцалите, а също и цяла купчина железни топки и късове, поочукани набързо, виждаха се и няколко топуза от кантари. Чуваха се наоколо викове и закачки, викаха на Кузман и на калфите му от всички страни, даваха се съвети, изказваха се мнения, но врявата взе да позаглъхва, въстаниците се заглеждаха в сложната работа на артилеристите и спотайваха дъх в напрегнато очакване.
— Дръпнете се назад! — викна по едно време единият от калфите на Кузман. Струпалата се наоколо тълпа се полюшна назад, но пак се върна на старото си място. И младият човек отново викна: — Дръпнете се бре!
Сега вече никой не се помръдна. Нямаше и нужда. Имаше достатъчно място около двата топа и калфата викаше повече, за да покаже колко важна беше неговата роля в тая тържествена и страшна церемония. Ала когато започна да дими и да пламти в ръката на Кузмана дълга запалка със завит на края й парцал, намокрен с газ, мнозина от въстаниците започнаха да се дърпат сами назад, да натискат с гръб другарите си, а други дигнаха ръце и запушиха ушите си, стиснаха очи — да не виждат предстоящата страхотия, толкова любопитна в същото време, толкова силна, всепобеждаваща, толкова чудна и страшна.
„Дау!“ — ревна единият топ и мнозина трепнаха, подскочиха цели. „У-ууу!“ — проточи се ек по стръмнините отвъд реката. „А-ааа!“ — повтори се някъде над Летница.
Настъпи тишина за един миг и отеднаж избухна тържествуващ вик:
— Ураа!
И някой подхвана с цяло гърло, втурнаха се и други, млади, силни гласове, екна цялата околност:
Боят настава, тупат сърца ни. Ето ги близу нашите душмани.
„Дау!“ — гръмна и другият топ. „У-ууу! … Аааа!“ — отвърна и повтори ехото в планината. Песента продължаваше с още по-голяма сила:
Кураж, дружина верна, сговорна, ний не сме веке рая покорна.
Разлюля се цялото множество наоколо, размахваха се ръце, пушки, лопати, копачки, хвръкнаха нагоре подхвърлени селски капи, а някои свенливо или пък открито бършеха сълзите си с широките корави длани.
В тия няколко мига възстаналите роби вкусиха от несравнимата сладост на победата, повярваха в своето освобождение.