Кузман и двамата му помощници отново напълниха двата топа.
Като почна да се смрачава, отидоха си всички, които бяха дошли да помагат за окопите, но войводите накараха мнозина от въстаниците, дебрищани и другоселци, пък и някои от гражданите да отидат да нощуват в селото. В окопите останаха само четниците и по-младите от въстаниците. Дебрища посрещна тая нощ без страх от турски злодеи и насилници.
Спокойна и тиха беше светлата лятна нощ. Надолу в полето светлееха пожари — Гьоре Павлев продължаваше да пали турските чифлици и кули. Проблясваха в тъммината като купчини тлееща жар, но бяха някъде далеко по безлюдното поле.
Тома Нерезов се върна на другата сутрин и беше капнал от умора. Не бе спал той през цялата нощ, а и пътят беше труден по ридищата нагоре накъм Разполе. Той донесе отговор на писмото до турците в Бегово и Раздел. Борис Глаушев знаеше да чете турски, та го прочете гласно и го преведе пред цялото Началство и пред мнозина от въстаниците.
— „Събрахме се — гласеше отговорът — до двадесет души от Бегово и Раздел и между нас нема лоши люде, а има и други като нас в Бегово и Раздел, които не можаха да дойдат при нас поради късното време. Разбрахме ние и вашият човек ни каза, че не сте и вие лоши люде, а сте излезли да се борите за правда. Както сте вие справедливи към нас, които сме мирни и невинни люде, така ще бъде и бог справедлив към вас. Нека лошите между нас си получат каквото им се пада, вие ще ги намерите, ако тръгнат срещу вас. Ние нема да излезем с оръжие срещу вас и ще покажем вашето писмо на всички, които почитат доброто и се пазят от зло, а такива има мнозина между нас. Подписваме се, които сме писмени, за всички събрани тук: Мехмед Риза, Камбер Абдула, Реджеб Асан.“
Личаха там, на края на турското писмо, и няколко малки черни печата.
После Тома Нерезов разказа цял засмян — весело му беше, че бе изпълнил сполучливо трудната задача:
— Почаках да се стъмни добре, криех се край Бегово и най-сетне влезох в селото. И там е сиромашия и мъка, имат си людете работа по полето, а се боят да излезат, да се отдалечат от селото. Влезох в тъмното при моя приятел, а той ей такива очи отвори, като ме виде, уплаши се и не можа да се начуди. Затвори ме в една плевня, не бой се, вели. После се събраха. Аз им показах писмото, ето, рекох, нашето Началство ви го праща. Прочетох им го и те го взеха. Като взеха да говорят — цели часове. Ама те не са като нас: един говори, а всички други слушат. Полека, един след друг. Аз турски не разбирам. Седя там, в ъгъла, а те ми свиват цигари и ми ги хвърлят. Събрах цела купчина, ето, нося и тука в пояса. Питат ме: мнозина ли сте. Аз казвам: мнозина сме. И повеке нищо не ме питаха. После седна на едно колено един млад човек и дълго писа това същото писмо, а един старец там му казва какво да пише. Другите само кимат с глави, одобряват. Докато беше още видело и до тъмно веке, все биеше тъпан по Раздел и Бегово, събираше люде, всички се събираха при джамията в Бегово. Гледах ги аз отвън, после като влезох в Бегово, моят дост ми каза: събират се, вели, готвят се да тръгват срещу вас, ама ние, вели, не сме с нихния акъл. Хюкюматът не е за сиромаси люде като нас и нека сам си се пази, а тия сички са хаирсъзи и будали. И другите турци, които се събраха после в къщата на моя приятел, и те казваха същото. Цела нощ не спах, турците на два пъти ми дадоха да ям. Като останахме толкова късно, моят приятел ми вели: ти остани и утре, да поспиш, наближава да се раздени. Ама аз не чаках да се раздени и пак по тъмно се измъкнах от Бегово. Свободен ли съм сега аз?
— Свободен си — каза Чендов. — Иди си в четата.
— Свободен си и да живейш — каза и Кузман Велянов.
Минаха няколко спокойни, весели дни и дебрищани започнаха отново да се позаглеждат във всекидневната си работа. Колкото и да бяха бързали в дните преди да се обяви въстанието, останала бе още много несвършена работа в тия високи планински места, дето всичко зрееше по-късно, а и лятото идваше по-късно, пък бързаше да си отиде по-рано. По ридищата наоколо имаше още неожънати ниви, имаше некосени ливади, трябваше да се понабере шума за добитъка. А се отвори и друга работа сега — да се смеле повече брашно, да се нацепят дърва за фурните, в които по цял ден се печеше хляб, да се докарат дърва от гората. Сега жените вършеха и най-тежката мъжка работа, всичко бе останало на техните ръце, но мнозина от тия, които идваха от позициите да нощуват в селото, сутрин позакъсняваха да се върнат, позастояваха се по дворовете си, пък ако имаше и някой гост, и той посягаше да помогне с нещо. Селски люде — с тая всекидневна работа се раждат и с нея живеят до последния си ден.