На петия ден часовоят от площадката забеляза далеко по кривулиците на пътя за града някакви люде на коне. Той не можеше да види добре какви бяха тия люде, та повика войводата. Дотича Бабин, дигна и той ръка над очите си и бързо отсече:
— Турци! Не виждаш ли? На коне, пушките им блестят.
— Може да са наши — промърмори часовоят.
— Не са наши. Виждам ги аз — продължи селският войвода и гласът му започна да потреперва. — Ще требва да ги срещнем, да ги върнем. Хайде и ти с мене, сега не ни требва часовой.
Той се отправи бързо към училището, следван от часовоя, който дигна пушката си като кривак. Скоро след това в долината се спуснаха дванадесет души мъже в селските си дрехи и едва половината от тях имаха що-годе здраво оръжие. Излезе да ги погледа от площадката Дона, показаха се жени, деца и по дворищата насреща. Селото бе забелязало приближаващия се враг и му пращаше своите защитници.
Като започнаха да се изкачват дванайсетмината мъже по Три буки, войводата ги пръсна във верига от двете страни на пътя. Те вървяха напред, приведени поради нагорнището, с неравни стъпки и ту някой ще хлътне в трапчинка, ту друг ще се изправи цял върху някой бряг, но се виждаше, че никой не искаше да изостане от другарите си и цялата верига се приближаваше стремително към врага. Щом ги забелязаха, турците се спряха на купчина на пътя и ги гледаха от конете си. Те бяха същите, които се бяха показали при Дебрища — и отдалеч личеше, че приказваха нещо — съвещаваха се, види се, клатеха глави, замахваха с ръка.
Селяните излязоха на почти равно място срещу тях, върху дългия гръб на височината, и сега не ги отделяха повече от четиристотин до петстотин стъпки. Веригата започна неусетно да забавя ход и войводата, загледан в турците, остана сам пред другарите си. Турците стояха с конете си все на същото място, сега вече неподвижни върху високите седла, и пушките им стърчаха нагоре, готови всеки миг да се насочат за стрелба. Един от селяните каза:
— Що… живи ли ще ги ловим?
В гласа му, дрезгав от умора, прозвуча укор към войводата, който вървеше нататък, дигнал високо глава. Дрезгавият сърдит глас го спря като юзда. Той се огледа и като забеляза няколко плитки долчинки от двете страни на пътя, размаха пушката си:
— Хващайте пусия! Костадине, ти там… Атанасе… Гьоре, хей там!
Но докато бунтовниците заемаха позиции, турците сбутаха конете си, обърнаха се, без да бързат, и поеха обратно по неравния път.
— Аха! — изкрещя след тях един от селяните. — Не ви държи, майчичката ваша! Чакайте де, псета крастави!
— Огън — чу се гръмогласната команда на войводата, както доскоро, когато извеждаше селската чета на учение — бий!
Изгърмяха в проточен, безреден залп седем-осем пушки и револвери.
— Огън — викна пак войводата, застанал прав с пушката си — бий!
И отново в тишината на горещия летен ден:
„Пакапак^пуктрастрае!“
Турците не промениха хода на конете си и вървяха нататък, сякаш бяха обърнали презрително гръб към бунтовниците.
Бабин дигна глас да се кара:
— Що бре! Толкова ли не можете да улучите ни един! Ами ей ги де са! Стреляйте бре, ще избегат!
„Пакапакапук!“
Малко по-нататък цялата група на турците навлезе в една низинка, сякаш изеднаж потъна и се скри в земята. Селяните наскачаха от позициите си и дълго гледаха нататък, след изчезналия враг.
— Тюх! Един барем да бехме съборили…
— Пушките ни не бият добре, а с пищов къде ще удариш!
— Избегаха, майчичката нихна!
Турците се показаха на един далечен завой на пътя и скоро съвсем изчезнаха.
V.
На третия ден, след като пристигна Гьоре Павлев с дружината си на въстаническите позиции, зададоха се турци от двете страни срещу Дебрища. Те, изглежда, бяха тръгнали много самоуверено срещу въстаналите гяури: по-голямата им сила — аскер и башибозук от Преспа — бе тръгнала направо по пътя за Дебрища и само беговските и разделските агалари се зададоха малко по-късно, направо през ридищата накъм Разполе; пък и беше по-къс тоя път за тях. Аскерът и преспанският башибозук вървеше много непредпазливо през теснините, по които кривуличеше пътят за Дебрища, щом започнеше да навлиза в планината. И това беше признак за тяхната самонадеяност. А като наближиха на около един час от възстаническите позиции, аскерът даде път на башибозука да мине той пръв срещу въстаналото село. Така бяха пожелали главатарите на башибозука: те първи и сами да се справят набързо с непокорната рая.