— Те, какво, право върху нас!
Тогава излезе напред Гьоре Павлев, какъвто беше дребничък и сух, та пушката му стърчеше едва ли не по-висока от него — излезе той пред окопа, погледна Чендова, потърси с очи и другите войводи и началници. Сетне посочи с ръка надолу, към турците, и каза високо:
— Тия на мене ще ги оставите. — И без да дочака някакъв отговор, викна: — Хайде, полянци: тия нас ни чакат!
Веднага наизлязоха от навалицата на въстаниците седмината му четници, но се изсипаха напред и всички полски селяни, които бе довел, широки, груби люде, та и сега, докато излизаха от навалицата, се чуха подвиквания:
— Полека бре, ще ме събориш! — У бре, шопе, ще изпогазиш людете!
Такива бяха тия люде — груби, тежки и в говор, и в движения, и в походка, с дълги яки ръце и големи глави. Облечени бяха все в бели ризи с високи, разтворени яки и разкопчани пазви, с широки ръкави и препасани с червени пояси, а отгоре с черни вълнени ресачки. Някои от тях бяха с пушки — повечето евзалийки и няколко от тия, които си бяха взели сега от турците, а всички други бяха надигнали коси и секири. Не даде никакъв знак Гьоре Павлев, а тръгна надолу, следван от четниците си, втурнаха се след тях на тълпа селяните — боси, гологлави, с голи космати гърди и опънати мускулести шии, надигнали остри коси и секири. Между тях беше и Борис Глаушев, отдалеко се познаваше с градските си дрехи.
— Даскале, къде? — викна подир него Чендов. Борис не му отговори, не се и обърна, може би не го чу.
Нестройната дружина на поляните бързо се отдалечи от въстаническия окоп и слизаше стремително надолу, човек до човек, рамо до рамо, мълчаливо, чуваше се само звънтенето на някоя коса или ще тропне в някой камък дръжка на секира. Приближаваха се насам и турците отсреща, почнали бяха и те да се спущат по надолнището на отсрещния рид.
Но турците, като стигнаха докъм средата на стръмнината, започнаха да се поспират и да стрелят, да се оглеждат де да застанат на пусия. Ридът беше гол, тук-там разяден от пороища, не се виждаше наоколо ни дърво, ни някой по-голям камък. Все пак те спряха тук, някои залегнаха на открито, други приклекнаха на едно коляно и всички стреляха едно след друго срещу селската дружина.
А те, селяните, не се поколебаха ни за миг срещу тая стрелба. Вървяха все напред, гъсто един до друг, мълчаливо. Тук-там падаха някои улучени от турските куршуми, но другарите им продължаваха да вървят, минаваха край тях или дори прескачаха труповете им и убитите оставаха зад дружината, която продължаваше да върви. Сякаш не се сещаха да стрелят и тия, които имаха пушки, а само тия, които имаха и ножове за пушките си, позабавиха стъпки и слагаха ножа, побутвани и повличани отново от другарите си наоколо. Кой ще се спре да стреля. Кой ще го остави да се спира — имаше тук негли едно общо, мълчаливо решение да се улови врагът направо за гушата, с ръце и нокти. Всички тия люде бяха водени от неукротима ярост, напластявана от дълго в душите им и сега кипнала отеднаж с всичката си бясна, сляпа сила. И те вървяха напред, прескачаха улучените си другари, стискаха здраво дръжките на косите и секирите, опулили кръвясали очи.
Борис Глаушев, обграден от всички страни от тия груби, сурови люде, се задъхваше, но не от умора, а от някаква студенина, която се надигаше дълбоко от утробата му, през гърдите му, до гърлото. Той се опита да гръмне с пушката си, да направи нещо, за да излезе от едно вцепенение, което обхващаше дори и мозъка му в черепа, но другарите му наоколо го изблъскаха, понесоха го напред и той вървеше, вървеше с тях мълчалив и цял настръхнал от ужас. Той чувствуваше, той виждаше какво ще стане — виждаше страшните лица на тия разярени люде, разголените им космати ръце, чуваше хрипливото им, тежко дишане. И вървеше с тях, не можеше и да спре, не биха го оставили да се спира. Оставаха назад само убитите или ранени, които не можеха повече да вървят.
Срещата стана там, дето се бяха спрели турците на стръмнината. Те гърмяха и от упор в селяните, до последния миг, но тогава започна страшна сеч, започна коситба на живи люде. Селяните връхлетяха срещу турците и пушките им, паднаха още мнозина от турските куршуми, но бяха размахали вече коси и секири. Още в първите няколко мига бяха съсечени мнозина турци — отрязани бяха нозе и ръце, разцепени бяха до шията глави, разсечени бяха рамена, търкулнаха се на засъхналата трева отрязани с един замах глави и труповете падаха по-далеко от тях. Останалите живи турци ужасени се обърнаха да бягат, да се отдалечат от страшните острия, но селяните бяха до тях, бяха в петите им, не се спираха, не се уморяваха и страшната сеч продължаваше нагоре по стръмнината. Най-сетне Борис Глаушев се отпусна на колена и падна ничком — да не вижда повече страшното клане.