До билото на рида стигнаха само неколцина от турците и побягнаха нататък. А като се връщаха селяните назад, със същото настървение грабеха оръжието на убитите турци и доубиваха ранените със секирите си.
Настанаха весели дни за въстаниците — един след друг, та мина и цяла седмица. Мъчеше ги само горещината през тия дълги летни дни. Радваха се те на победите си, на оръжието, което бяха успели да вземат от турците, на хубавите си примамливи надежди. Тяхната радост премина и в селото след толкова страхове, които бяха преживели там жените и децата, като чуваха трясъка на битките. Отиваха до селото по някои от въстаниците за една или друга работа, отбиваха се по домовете си, спираха се по улиците и се хвалеха:
— Бегат агаларите. Бием ги като зайци. Още не бе паднал в боевете ни един дебрищанец; доколкото имаше убити, бяха все от полските села и ги погребваха там в братски гроб на една поляна зад позициите. Донесоха в селото само неколцина по-тежко ранени и жените се надпреварваха да ги лекуват. Учеше ги да лекуват рани от куршум баба Пауна.
Слезе на позициите Велко Скорнев. Каза на Чендов, а там бяха и други от Началството:
— Нас ни оставихте горе и по пътеките да пазим като поляци. Момчетата не искат да стоят повеке. Нека отидат други сега там. Да помиришем и ние барут, че ще забравиме миризмата му.
Тук беше и Никола Нешев, смъкнал се бе от канарите насреща, та се сопна на младия войвода:
— Дето те поставят, момче, там ще стоиш. А да не мислите вие там, че ще ви отмине! Ще дойде ред и до вас, не бойте се.
Но Чендов познаваше по-добре людете си и всичко, що се отнасяше до комитство, до оръжие и бой, та тръгна по окопите и избра към петдесет души селяни и четници, избра им за войвода и един от селските войводи, които бяха там, а Велко ги отведе нагоре в планината да пазят те сега пътищата и пътеките наоколо. Скорнев още същия ден слезе с четата си и зае опразнените места по окопите.
Случи се тъй, че Велко Скорнев си намери място в окопа до Борис Глаушев. По това време Борис бе излязъл някъде и върху насипа на окопа беше сложена само пушката му. Велко бе влязъл да си подреди едно и друго, че тук, в окопа, повечето от въстаниците и спяха нощно време; той остави там торбата си, гуната си, донесе и един камък за седене, пък и за възглаве. Загледа се в чуждата пушка върху насипа. Взе я, отвори я, погледна и вътре — не бе се грижил много за нея стопанинът й. Чу се зад него глас:
— Не съм я чистил скоро, пък и не знам как да я разглобя. — Борис скочи в окопа при него и продължи: — Зацапана е повече с прах, не съм стрелял много с нея.
Велко се усмихна мълчаливо и пак отвори пушката му. Извади от една малка чанта, която носеше през рамо, валмо кълчища, зацапани със смазка, и започна сръчно да чисти пушката. Борис го гледаше някое време, после каза:
— Да ме види Гьоре Павлев с такава пушка, ще ме накаже. Познаваш ли го?
— Как да не го познавам! Е го, е — извърна се Велко и продължи: — Ходи той некое време в четата на Чендов, околийската.
— Ти откъде си?
— От Рожден.
— Там е учителка Дона Крайчева, нали?
— Да — отвърна Велко едва-едва усмихнат и по загорелия му врат запълзя червенина. И попита, без да погледне Бориса: — Познаваш ли я?
— Ами ние сме роднини. Баща ми и майка й са братовчеди.
— Тя ми е жена — не можа да се сдържи Велко и още по-гъста руменина пропълзя по врата, по лицето му.
— Ти ли си? — сложи Борис ръка на рамото му. — Чух аз, че Дона се омъжила за тамошен човек. Ето сега… Та ние сме роднини с тебе!
— Казвала ми е тя… като чухме, че си дошъл в Дебрища.
— Виждал съм те аз в четата. Требваше да ми се обадиш.
Велко помръдна рамена свенливо.
Те бяха вече заедно — хранеха се заедно, спяха в окопа, свити един до друг. А през деня, като напече жежкото слънце, Велко ще скочи, ще изтича на реката и ще се върне с пълно канче вода.
— Искаш ли пресна водица…
Слънцето измъчваше най-много въстаниците през тия дни на открито в окопите. Беше много, горещо, макар и толкова навътре в планината, знамето по цял ден висеше неподвижно като пречупено крило. Реката наблизу беше все пълна с люде — пиеха без насита, плискаха се, но и водата бе намаляла, дълго не бе валял дъжд. Не беше много в изобилие и хлябът — към осемстотин здрави мъже седяха тук и не беше лесно с прехраната им за Дебрища и за другите бедни железнишки села.