— Добре, че реката е барем тука — утешаваха се въстаниците.
Турците бяха изчезнали и нямаше никаква следа от тях. Дали не бе въстанала и Преспа? Какво ли ставаше по другите краища на Македония? Отникъде не идваше никаква вест. На десетия ден след обявяването на въстанието се чуха някъде далеко топовни гърмежи и ехтяха през целия ден.
— Това е към Крушово — каза Чендов.
— Може да се е дигнала и Битоля… Може да са влезли наши там… — подзе някак замечтано Наумов.
Тъкмо по това време Крушовската република преживяваше последните си часове под ехтежа на турските топове. Две недели по-късно и полето долу, край двете турски села, почерня от аскер. Турските войски под командата на Назър паша започваха своето решително настъпление срещу въстаническите позиции по цялата въстанала област. Назър паша тук прилагаше изпитания план на английското командуване срещу бурите в Трансвал. Десет табура аскер потегли в четири колони от Битоля, Ресен, Охрид и Прибилци (Демирхисарско) към Смилево, където беше Главният щаб на въстаниците: девет табура (дружини) в две колони от Битоля и Лерин през планините Баба и Суха гора пребродиха областта между Битолското поле и Преспанските езера; двадесет дружини от Корча, Кайляри и Суровичево (през Зелениче) настъпиха в три колони към Костурско; осем дружини в три колони — от Дебър, Кичево и Охрид — настъпиха към Кичевско; осемнадесет дружини в колони от Охрид, Ресен, Кичево, Прибилци и Дебър навлязоха в Охридско; десет дружини се отправиха също към Железник. Освен съответната кавалерия и артилерия към тая войска бяха организирани и два големи отреда башибозук. Непрестанно прииждаха войски от Албания и Мала Азия и цялата турска военна сила срещу въстаниците в Македония стигна до двеста шестдесет и четири дружини…
Беше рано сутрин и повечето от железнишките въстаници бяха се струпали край реката, чуваше се оттатък викот и смях — някой бе паднал във водата или пък бяха го бутнали да се поразхлади. Китан Щъркот не обичаше много водата и не бързаше да си наплиска лицето тая сутрин, пък и забеляза той, че далеко нататък, накъм Бегово и Раздел, ставаше нещо необикновено.
— Войводо — подвикна на Чендов, а там наблизу беше и Пенев. — Вижте ей там долу, с дюлбията, що става там, черней се, белей се…
Иван Пенев насочи бинокъла си и гледа дълго нататък.
— Аскер — каза той и все не сваляше бинокъла от очите си. После го подаде на Чендов: — Може да има до два полка. Довлекли са се още през нощта, изглежда.
За късо време по реката оттатък не остана ни един човек — всички се струпаха тук, на Разполе, и гледаха, сочеха с ръце, преброяваха аскера, макар да се тъмнееше нататък само едно неясно петно.
Късно следобед дотича един от четниците, които бяха на стража по градския път; отиде и пошушна на ухото на Чендов:
— Откъм града иде много аскер. Проточил се на един час место по пътя.
Чендов поглади с цяла шепа мустаките си, зарови пръсти в гъстата си брада и рече:
— Харно, харно. Вие стойте там и отваряйте си очите. Като наближи към вас, пратете пак некого тука.
Четникът се отдалечи пак по градския път и до вечерта не дойде никой с нови вести. Не се забелязваше нищо повече и долу, край двете турски села; само няколко редици бели шатри бяха изникнали там през деня — виждаше ги ясно с бинокъла си Иван Пенев.
Тая нощ мнозина от въстаниците не можаха да заспят до късно. Чуваха се по окопите тихи разговори, някой ще се изкашля или ще въздъхне. Час по час някой ще се измъкне от окопа, ще се отдалечи за малко някъде и пак ще се върне с тихи стъпки, сякаш да не разбуди другарите си. По дължината на окопите и от двете страни се мяркаха часовоите. Шумеше оттатък реката непрестанно. В тихите разговори, които се водеха тук и там по окопите, рядко ще се чуе да се спомене за аскера, който се бе появил долу, в полето. Приказваше се за родното село, за децата, за нивите, за воловете, разказваше се някаква дребна случка или далечен някакъв спомен. Но сънят не идваше. В една падинка зад окопите при Разполе се бяха събрали всички от Началството и всички селски войводи. Нямаше какво: да приказват те много: идваше, дошъл бе аскер и предстоеше решително сблъскване с него. Стана дума да се заемат наново скалите край градския път. Какво друго имаше да се готви и подготвя? Готово беше всичко още от първия ден и всичко се знаеше. Сега оставаше само; това — а то си беше винаги най-важното за всички тия люде, които се бяха дигнали срещу султана — оставаше това, доколко ще изтрае човешкото сърце. Идеше насреща голяма сила.