— Тичай бързо в селото, Блаже… Кажи там сички жени и деца да бегат към гората! Кажи на управителите… Бързо!
Блаже Рилков се обърна към него, като че ли събуден от дълбок сън, пушката беше на ръцете му, и отвърна някак сърдито:
— Не, не… Аз тука…
И понечи пак да насочи пушката си срещу аскера. Кузман цял го раздруса и викна още по-силно:
— Не чуваш ли бре! Тичай в селото… жените да бегат в гората!
„Лумлум! Лумлум!“ — ехтяха издълбоко турските оръдия.
Блаже сякаш едва сега разбра, скочи от окопа и се спусна към селото. Кузман бе избрал него да изпрати в селото заради трите му деца, заради сиромашията му. Ала след Блажета Рилков наскачаха от окопа и други неколцина въстаници. Това бяха първите бегълци от позицията. Турците сега бяха едва на петдесетина стъпки от въстаническата позиция. Излязъл до половина от окопа, размахал с две ръце пушката си, Чендов викаше с нечовешки глас:
— Стойте сички! Тука ще браните жените си, децата си бре!
Чу се глух бумтеж. После още един. Най-сетне бяха гръмнали още по един път дървените топове. И това бяха последните им гърмежи.
А все повече въстаници бягаха към селото. Там се бяха дигнали високо нагоре бели облаци пушък — селото гореше.
Аскерът беше вече съвсем близу и до двете въстанически позиции — и при Надолец, и при Разполе. Почнаха да трещят бомби ту пред едната позиция, ту пред другата или пред двете едновременно. При всеки гръм в първите редици и по-надълбоко сред аскера се отваряха широки празнини, падаха по земята ранени и убити, но празнините веднага се запълваха.
— На нож! На нож! — викаше Иван Пенев и сам сечеше с кавалерийската си сабя в първите редици на аскера, изтичал на няколко стъпки пред насипа на окопа. Там загина той, набучен на турски щикове.
Наскачаха и други въстаници с ножове на пушките си, с ками и разни други острия, излязоха пред окопа и страшните косачи на Гьорета Павлев, размахаха коси и секири, а там пред всички въртеше дълъг ятаган йоле Ядрев. По-рядко се чуваше сега човешки вик или изстрел и само прегракнал рев ще се надигне, звън от стомана, глух, бърз шум на острие, което се забива в плът, тъпият шум на стъпки и падащи тела. Пред окопа настана страшна бъркотия, хлътна в самия окоп, премина отсам под неудържимия натиск на гъстата турска маса. Тук бяха избити много полянци от дружината на Гьоре Павлев, загина тук и Йоле Ядрев, и още мнозина други въстаници бяха убити или ранени.
Също такава страшна вихрушка се бе извила и над окопа на Разполе. Въстаниците тук бяха повече и по-добре въоръжени, аскерът прескачаше през цели грамади свои, турски трупове, за да стигне до окопа. Наскачаха и тук въстаниците с щикове, ножове и секири. Скочил бе пред насипа и Велко Скорнев и мушкаше на всички страни с ножа на дългата си манлихера, Борис Глаушев не излезе от окопа, но стреляше едно след друго в турската маса, цевта на пушката пареше ръцете му. Той пак посегна към патронташа си, опипа го цял, но нямаше вече нито един патрон по широкия кожен колан. Борис сложи пушката върху насипа пред себе си. Навред около него, на две стъпки пред него се водеше свиреп ръкопашен бой. Той притвори очи, а нозете му сякаш сами се подигаха — да скочи вън, да избяга от тоя ужас, стига вече! Ала не помръдваше и само опря двете си ръце по края на окопа. И едва помръдваше устни:
— Да издържа… ето тук, докрай…
Не ставаше нищо с него в тия безкрайни мигове. Той пак отвори очи: право към гърдите му беше насочен един дълъг, едва-едва полъскващ щик — Борис ясно го виждаше. В същия миг щикът се наведе рязко надолу и се заби в насипа. Борис дигна очи: Велко Скорнев бе ударил с пушката си насочения турски щик и в следващия миг той прескочи отсам окопа. Наблизу се чу креслив глас, някой извика на турски:
— Хванете го жив! Той е някой от главатарите им.
Борис погледна нататък: един турски офицер го сочеше със сабята си. В същото време върху Бориса се нахвърлиха неколцина аскери. Извлякоха го от окопа и го поведоха към градския път, но скоро се спряха. Огромна тълпа аскер пълнеше всичко наоколо, течеше на широка струя по пътя накъм селото. Борис се ослуша: въпреки глъчката на турската тълпа беше нЯкак тихо наоколо, не се чуваше ни пукот, ни вик, престанали бяха да гърмят и топовете, не се чуваха вече стройните тъжни звуци на тръбите. Далеко някъде по пътя за към селото изпукаха няколко изстрела, после още няколко. А наоколо се чуваше глух тропот на множество стъпки, подрънквания на оръжие, бърза, неясна врява на чуждия език. Един аскерин се спусна към него между оградилите го турци, улови го за празния патронташ върху сетрето му, разтърси го цял и викна през стиснати зъби: