— Комита, а! Комита!
Тогава Борис видя на земята малко по-нататък трупа на Кузман Велянов. Лицето на мъртвия беше цяло в кръв, но Борис веднага го позна.
Жените и децата от Дебрища и колкото бяха останали мъже в селото започнаха да бягат към гората, към Летница, още преди да го запалят турците с топовете си. Дойдоха ранени въстаници още щом почна голямата битка и разказаха какво ставаше по въстаническите позиции. Проточи се върволица накъм Летница — жени, деца, мъже, дигнаха и ранените от селото. А като почнаха да падат снаряди и да се палят къщите, тръгнаха вече всички към гората. Изоставиха уплашените жени домовете си, изоставиха непогребани и свои близки, избити сега от турските снаряди. Селото започна да гори откъм горната махала, после се запали и градската махала, премина огънят и в чаршийската махала. Едва тогава излязоха да бягат Ружа и тетка й Бисера с децата. Ружа не даваше да бягат досега. Не се знаело какво ще стане — защо да бягат? Тя беше в училището — там имаше ранени въстаници, — тетка й ходи на няколко пъти да я моли да бягат. Но дотича Блаже Рилков в училището и каза:
— Началството заповеда сички жени и деца да бегат в гората!
Там бяха и четиримата управители на Дебрища, разпоредиха се те за ранените, а Ружа сега сама изтича в къщи.
Като излязоха двете жени на улицата с трите деца — дигнали бяха и по някоя дреха и малко нещо храна, — Ружа каза на тетка си:
— Ти върви с децата, аз ще ви настигна.
— Още ли ще се бавиш тука, не виждаш ли какво става? — промърмори сърдито тетката, но веднага тръгна накъм гората.
Ружа бе забелязала, че откъм позициите тичаха насам люде. Отиде тя и застана на моста. Чуваха се още гърмежи откъм въстаническите позиции и после по-насам. Скоро минаха край нея първите бегълци. След тях тичаха и други. Минаха и ранени въстаници; които не можеха да вървят сами, подкрепяха ги техни другари. Ружа все питаше познатите дебрищани:
— Къде е Борис? Къде е татко?
— Не знайме. Бегат веке сички. Свърши се.
А някои и не й отговаряха. Най-сетне един дебрищанец й каза:
— Татко ти убиха. Убиха Кузмана.
Ружа изхлипа без сълзи, но бързо се съвзе — не искаше, не можеше да повярва, че татко й е убит. Може и да не е видял добре тоя човек в голямата бъркотия. А Борис… къде ли беше Борис? Въстаниците, които идеха откъм напуснатите позиции, започнаха да се разредяват, пътят нататък бързо опустяваше. Не се чуваха и никакви гърмежи. Страхът тласкаше Ружа подир всички тия уплашени люде, които бягаха към гората, ала нозете й не се помръдваха. Тя се улови за разклатените перила на моста — да почака още малко, още един миг. По пътя тичаха още неколцина въстаници. Ружа ще почака и тях, ще попита и тях. Последни между бегълците бяха двама, които се движеха бавно и все повече изоставаха. Ружа скоро ги позна — бяха братовчедите Ченкови. Единият, по-старият, беше ранен и бавно влачеше нозе; другият, по-младият, бе прехвърлил едната му ръка през шията си и го подкрепяше, едва ли не го носеше по пътя. Те минаха последни по моста — пътят нататък беше вече пуст. Ружа пресрещна и тях.
— За татко… не знайте ли къде е той? А мъжът ми… Борис?
Те се спряха. По-младият се извърна надире — да погледне пътя, и рече:
— Кузман пред очите ми падна. А даскалът… той беше в окопа и после не го видех. Ама след нас нема веке никой… Ха да вървим.
По-старият Ченков, раненият, изохка и понечи да тръгне; той беше цял в кръв, но ранен беше и по-младият. Едната му ръка висеше като пречупена и ръкавът на ризата му беше също пропит с кръв. На рамото на здравата ръка висеше пушката му. Ружа понечи да помогне на ранените с побеляло лице и в същия миг от устата й се изтръгна пресекнал вик:
— Турци!
Далеко по пътя накъм въстаническите позиции се бяха показали неколцина аскери. След тях се показаха и други. По-младият Ченков се разбърза:
— Ами сега!… Хайде, по-скоро!… Ще ни настигнат…
По-старият едвам помръдна нозе; в праха, дето бе стоял, останаха тъмни, кървави петна. Той се движеше без сили и пак се спря. Братовчедът му сякаш се опитваше да го понесе на ръце. Тогава Ружа посегна и взе пушката от рамото на по-младия.
— Вие вървете нататък — рече тя задъхано. — Ще се опитам да ги задържа. Пълна ли е?
— Аха… пълна е — поклати глава по-младият Ченков.
Тя посегна пак, с пушката в другата си ръка, и извади няколко патрона от патронташа му, както беше опасан върху широкия му пояс.
— Ами, Руже — разтвори той очи, пълни с отчаяна надежда, — ти умейш ли с пушка?
— Нели се с пушки съм израсла… — отвърна Ружа и гласът й потрепера — тя пак си помисли сега за своя татко.