Двамата Ченкови отминаха. Ружа притича и се затули зад разкривения дънер на една върба край реката. Турците насреща се приближаваха. Тя сложи патроните в пояса си и дигна пушката. Насочи я, без да се прицелва, и гръмна. Първите неколцина аскери веднага се спряха и се заозъртаха, заприказваха нещо оживено. Ружа сложи нов патрон в пушката и отново гръмна по турците. Едва сега забелязаха те откъде се стреля по тях и някои се разбързаха, разтичаха се да търсят прикритие. По пътя прииждаха и други турци, но започнаха и те да се поспират, да се оглеждат. Ружа гръмна още еднаж и се извърна да види двамата братовчеди; те бяха прекосили площада нататък и наближаваха да завият по чаршийската улица. Младата жена сложи нов патрон в пушката. Турците бяха започнали отново да се примъкват насам плахо, предпазливо. Тя пак гръмна по тях и сложи в пушката последния патрон. Турците пак се спряха колебливо, но зад тях прииждаха вече цели тълпи. Не можеше да стои повече тук Ружа, с последния патрон в пушката си. Чуха се изстрели и откъм турците. Ружа гръмна за последен път. И отново се обърна след двамата братовчеди. Те бяха изчезнали.
Младата жена погледна пушката и току я захвърли в реката с две ръце. Спусна се да бяга през площада. Цялата тяхна улица нагоре към края на селото беше пълна с пушък; гореше работилницата на баща й, затвореният хан на Анте Богев и другите сгради. Тук, в тоя пушък, се луташе загубена и тихо стенеща баба Пауна. Спря се Ружа, улови я за ръката и я поведе като малко дете. А бабата не можеше да бърза. Ружа я изведе до края на селото и я пусна сама да върви — в пушъка някъде зад тях се чуваха гласове и стъпки. И Ружа не можа да отиде много далеко.
Настигнаха я трима аскери. Тук пътят беше доста стръмен, от едната му страна шумеше реката в дълбок дол, а от другата се издигаше стръмен рид. Нахвърлиха се върху младата жена и тримата турци. Тя се бореше с всички сили — дращеше с нокти, късаше със зъби. Най-сетне единият от турците се дръпна стъпка назад, цял издраскан по лицето, и промуши Ружа в гърдите с дългия щик. Тя падна. Просна се в праха, но и сега хубава, в смъртния си час. Отминаха нататък убийците. Само единият от тях се поизвърна да я погледне още еднаж и промърмори, без да се спира:
— Тюх, язък…
Още същия ден турците запалиха гората Летница. Бяха докарали топове чак горе, край Дебрища. Като видяха, че из гората се мяркат люде, започнаха да стрелят нататък с топовете, докато задимя гората на няколко места. Избиха те и тук много люде — и жени, и деца, а които дебрищани останаха живи, втурнаха се да бягат накъм Рожден и по другите села из Железник.
Дни наред не дойде в Рожден никаква вест от бойното поле. Настана затишие — съща лятна задуха, набираше се над селото, над планината, тежеше във въздуха. После се чуха топовните гърмежи откъм Дебрища, като въздишки и стенания на някакво чудовище изпод земята.
Рожден замря в тревога, та и цялата планина с него. По дворищата излизаха жени, ослушваха се, оглеждаха се, дигаха очи към скалата горе да видят стои ли там още часовоят. Той беше все там, с пушка, щръкнала високо над главата му. Успокояваха се уплашените жени и се прибираха по къщите си, подхващаха изоставената си работа — то се знай, водят се големи битки, не ще даде турчинът лесно царството си, но няма да изостави бог тъкмо сега своя християнски народ! Ала скоро след това жените пак излизаха една подир друга, подгонени от ехтежа на далечните топовни гърмежи. Започнаха да се връщат рано-рано в селото и тия, които бяха излезли тая сутрин по работата си из планината.
Раздвижиха се по селските улици все повече люде, най-вече жени. Дали бе дошъл някой и бе донесъл някаква вест, или вече дълго сдържаната тревога отеднаж бе избухнала? Селото приличаше на застрашен мравуняк — людете бързаха по тесните криви улички като уплашени мрави. Не се чуваше вик, не се чуваше тропот, рядко ще излае някое подплашено куче — тихо беше в горещия летен ден, смълчано.
Излезе вън и Дона да види какво става по селото. Мина край църквата и се приближи към часовоя на високата скала:
— Пазиш ли…
— Пазя, учителке. — И часовоят продължи, без да чака да го питат: — Не знам що става насреща… сички тъй, нагоре-надолу… — И той изеднаж протегна ръка: — Аха! Виж там, учителке… Какви са тия люде?
По пътя откъм Три буки се зададе дълга върволица от люде и се спусна надолу към селото. Виждаха се и други такива люде по Три буки, караха те и по някое добиче със себе си. Дона тихо продума:
— Това са дебрищани… Бегат.
Откъм училището се показа Бабин и викна отдалеко:
— Ама що е това по пътя… Какви са тия… Жени, деца, ето и други идват. И мъже се виждат. — Той застана на края на скалата, дигна ръка над очите си: — Ами те… това е от Дебрища.