Никой не го слушаше. А по пътеката прииждаха все нови и нови жени, деца, мъже. Насам се бяха отправили мнозина дебрищани, дигнал се бе и целият Рожден. И се събираха всички не пред църквата, а пред къщата на учителката — чакаха я да ги поведе. По едно време тя излезе и се обади отдалеко на войводата:
— Ти не се карай на людете, жени са, деца повечето, ами прати двама-трима мъже да видят какво става нататък.
Бабин я погледна някак учуден, махна мълчаливо на един от другарите си и се спуснаха двамата по пътеката надолу, срещу върволицата жени и деца, които все още пъплеха насам. Дона се обърна сега към навалицата пред къщата й:
— Ето и войводата отива да види, а вие не стойте така, с товари на гръб, седайте там, приберете децата, ще почакаме да видим, имаме време. И не се плашете много, не плашете малките, ще се скрием в гората, бог ще ни запази…
Поуспокоиха се уплашените люде, дочуха се и по-бодри гласове, дори и смях се чу, престанаха да лаят и двете кучета — свикнали бяха често да виждат такова множество на площадката.
Селският войвода и другарят му не се бавиха много — колкото бързо отидоха, още по-бързо се върнаха. Войводата още отдалеко викна, колкото и закъсняла да беше командата му:
— Сички към гората! — После се обърна към Дона, но го чуха и мнозина други: — Сички бегат от Дебрища. И четите. А турците подир них…
Дона поведе бежанците към гората. Дългата върволица изчезна между дървесата, провря се цяла, като змия в дупката си. На площадката остана само селският войвода с другарите си, но и те все по-често поглеждаха към гората. Часовоят продължаваше да стои там, ала сега като ненужна прибавка горе, на високата скала. Нямаше кой да го гледа, кой да се насърчава от него. Доколкото се виждаше селото, личеше отдалеко, че е пусто, изоставено.
Върволицата по пътя от Дебрища накъм планината продължаваше да се движи. Като отминаха жените и децата, а също и мъжете, които бяха стояли в селото през време на битките, зададоха се на по-големи и по-малки групи въстаниците. Над селото зад тях и над запалената гора нататък тежеше облак дим. Пътят се изкачваше стръмно по Дълги рид, а по-нататък, върху гърба на рида, се разклоняваше в две посоки: към Рожден и, вдясно, накъм другите села по Железник. По тия два пътя отминаха бежанците от Дебрища, с тях бяха и ранените в битките, качили ги бяха в коли. Нататък се насочваха и въстаниците.
Тримата оцелели войводи — Марко Чендов, Гьоре Павлев и Велко Скорнев — вървяха заедно, следвани от четниците, които бяха останали живи. Като се изкачиха на стръмнината върху билото на Дълги рид, Чендов се спря и извади от пояса си голяма шарена кърпа да обърше лицето си от обилната пот. Спряха се и другите двама войводи, насъбраха се около тях четници, а идеха насам и други въстаници. Чендов се оглеждаше наоколо и личеше, че обмисля нещо. На същия този рид, малко по-нататък, преди година време бе нападнал Селим бея с четата си и с рожденската селска чета. Той каза:
— Ние не бива тъй… аскерът може да ни настигне и ще ни избие един по един. — И добави: — Тука требва да го спрем. Поне за малко, докато се изтеглят сички нататък.
От двете страни на пътя стърчаха голи, напечени от слънцето скали, а по-нататък, вляво и вдясно, се издигаха доста високи, също тъй каменисти чуки. Ниско надолу кривуличеше пътят откъм Дебрища, който се изкачваше стръмно насам и се провираше между скалите. Тук беше наистина сгодно място за позиция. Обади се и Гьоре Павлев, намръщен, зъл:
— И що… да не мислят агите, че сме се уплашили!
Велко Скорнев извърна глава назад. Не беше далеко оттук Рожден. Нататък, над равното било на Дълги рид, се зеленееше не много далеко рожденската гора. Близу беше Рожден, близу беше и гората. Там беше и Дона. Една дълбока въздишка сама се откърти от гърдите му като тих стон и той се смути пред другите двама войводи, та каза рязко:
— Аз ще остана тука.
— И аз ще остана тука — рече след него Гьоре Павлев.
Повечето от въстаниците бяха отминали вече нататък, но идеха насам и други, проточени по пътя може би до стотина души. Около двамата войводи, които казаха, че ще останат да позадържат турците, се събраха най-напред оцелелите техни четници. Спираха се край тях и други от въстаниците, та се събра една дружина от около петдесет души. Между последните, които се изкачиха горе, беше и Китан Щъркот. Той бе изтръгнал знамето едва ли не от ръцете на турците, навил го бе и го носеше като овчарска тояга на рамото си. Щом се изкачи горе, той го свали и мълчаливо го подаде на войводата си. Чендов го задържа няколко мига, после подаде пушката си на Щърко и разви знамето. По аления плат се виждаха дупки от куршуми. Чендов разкова с ножа си знамето, захвърли дългия прът и внимателно сгъна копринения плат, сложи го в чантата си. Събраните наоколо мъже мълчаливо наблюдаваха всяко негово движение. Той взе пушката си от Щърко и каза: