— Ами… — започна младият момък и се спря за миг. После продължи: — Те некои избегаха с четите. Ние с Велко Скорнев, с Тома Нерезов, Йоле Китанов и Ангел Йончев… и мнозина други, имаше до трийсет души, се спрехме на Дълги рид, срещу Дебрища, да задържиме турците. И те, сички там… избиха ги турците. Само аз…
Всички бяха спотаили дъх, като почна да говори младият четник, а сега стана още по-тихо. Сетне отеднаж писнаха няколко жени, изричаха имената на убитите, но се насъбраха люде около разплаканите жени, отстраниха ги, успокояваха ги, молеха ги да не викат, да не плачат — да не би да чуят турците.
Дона мълчеше, детето беше в скута й. Тя бе чула добре: „Сички там… избиха ги турците.“ И все пак попита — тихо, сякаш само тя да чуе отговора:
— Ти виде ли, Софре… за Велко…
— Видех, учителке. Той се хвърли върху них со щик…
Дона нищо повече не каза. И тихо заплака, в тъмнината никой не виждаше сълзите й. Така й се чинеше сега, че бе чакала тоя грозен час, знаяла бе, че ще дойде. И виждаше колко голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й. Но не биваше да вика, да пищи пред толкова люде, не биваше да скубе косите си от тая тежка мъка. И плачеше тихо в тъмнината. Опитваха се някои да я утешат:
— Учителке… детенцето ти да е живо… Не губи сила…
Дона и не чуваше тия добри гласове. Надигаха се и други писъци — Софрони Шибаков бе казал още няколко имена. Загинали бяха в битките седмина рожденци.
Зазоряваше се. В стана на бежанците никой не спеше, дори и децата в измокрените си от дъжда дрешки. Попаднала бе тук, в рожденската гора, и баба Пауна от Дебрища, та дойде да превърже раната на Софрони Шибаков. Нямаше никакви билки и мехлеми и старата жена проми раната с вода от извора, превърза я с чисти кърпи. Личеше, че поолекна на ранения. Тогава стана Дона, остави детето си на една невеста да го пази и заедно с майката Шибакова отведоха ранения четник и го скриха в другата, малката колиба. За него беше най-страшно, ако го намерят турците. Тъкмо в голямата си мъка за Велко Дона намери сили да спаси младия човек.
Върховете на високите дървеса вече пламтяха от първите лъчи на слънцето. Вятърът бе стихнал. Окъпана от нощния дъжд, гората шушнеше, свежа и весела в светлото лятно утро. Наоколо се чуваха птичи песни. Над гората, с два безшумни размаха на крилата си, бързо премина ястреб. Раздвижиха се всички по стана, чуваха се и непредпазливи подвиквания — бежанците сякаш бяха забравили своята неволя. Неочаквано прозвуча пак войнишката тръба — бързо, тревожно:
„Тататити! Тататити!“
Птичките по околните дървеса млъкнаха.
Селският войвода скочи със загрижено лице и побърза накъм края на гората. Мнозина го проследиха с поглед. Две момченца се спуснаха след него — да погледнат и те какво правят турците, но Бабин сърдито се обърна, махна с ръка:
— Я назад!
Двете деца се върнаха, а той продължи нататък.
Сетне всичко стана така бързо, че людете се зашеметиха от изненада и уплаха. Никой не забеляза колко време се бави селският войвода към края на гората, но гласът му, невероятно силен и пълен с ужас, се разнесе сякаш из цялата гора:
— Майчице, изядоха ме! — Миг след това той пак извика, види се, с последни сили: — Бегайте… идат! Станът заприлича на разбунен кошер. А вече откъм края на гората се чуваха чужди, заплашителни гласове и думи — дошъл бе тая сутрин и друг аскер в Рожден и турците започваха да претърсват гората. Людете се споглеждаха с обезумели очи, но никой не се реши да бяга — турците се изсипаха от всички страни, надигнали пушки с натъкнати ножове. Те бяха навлезли в гората в дълга гъста верига, изненадали бяха селския войвода и го бяха убили с ножове. Една част от тях бързо обградиха селяните и викаха, размахваха гневно пушките си, ала никой не разбираше езика им. Селяните се струпаха онемели от страх и плачеха само някои от мъничките деца. Отнякъде изскочи офицер с гола сабя в ръка, млад човек, с големи черни очи и черни мустачки. Той извика нещо заповеднически към войниците, завика и на селяните, като махаше със свободната си ръка, и повече по движенията на ръката му разбраха рожденци и дебрищани, че ги кара да излязат от гората. Разбутаха се те и тръгнаха между дървесата. Младите жени се събираха в средата, навели ниско глави, ала как се случи, едно около петнайсетгодишно момиче остана към края на това човешко стадо и неколцина брадати аскери се нахвърлиха върху него, задърпаха го към близкия храсталак. То нямаше сили да се противи, но майка му хвърли разните неща, които носеше в ръцете си, разбута людете наоколо и се втурна да спасява детето си. Тогава един от аскера се обърна и я удари по главата с все сила с приклада на пушката си. Тя падна. Докато излязоха рожденци и дебрищани от гората, турците ги мушкаха с ножовете си, отвлякоха още две жени и убиха един старец от дебрищаните, който се опита да защити снаха си. Вече на самия край на гората турците, като че ли се уплашиха да не би да изпуснат удобния случай, втурнаха се между селяните и започнаха да убиват с ножове и изстрели. Убиха те още трима мъже и една жена, която държеше в ръцете си мъничко дете, повито в пелени. Детето падна от ръцете й и продължаваше да плаче със слаб гласец. Тогава един аскер стъпи върху него с грубата си подкована обувка и то замлъкна.