По своему преживяваше своята майчина скръб Ния Глаушева. Тя обичаше така своя син, че можеше да претърпи всичко заради него, да се откаже от всяко свое желание, да се лиши от всяка своя радост заради него. И тъкмо в това майчинско себеотрицание бяха всичките й радости. Тя не го виждаше край себе си, но знаеше какъв нежен, благороден син беше той и това й стигаше. Женитбата на Бориса, прибързана и не много редна, засегна чувствително нейното честолюбие и майчинска гордост, но тя премълча болката си, за да не смути с нищо неговата радост. Тя би се опитала да го спре, да го предпази от всяка грешка и прибързаност, но не и да го нарани, да го огорчи. Ния не беше майка, която ще наложи на детето си своите желания, нито дори своята мъдрост и най-малко майчинското си честолюбие. Тя беше щастлива, че имаше такъв син, и това й стигаше, готова беше на всякакви други лишения Така с голямата си обич към него тя понасяше търпеливо и страховете си за него — не се решаваше, не искаше да го спре и в опасните му увлечения.
Ала все пак тъжен беше животът на двамата стари вече люде без единствения им син, при толкова страхове и тревоги за него. И те всякак си помагаха в тая обща скръб и тревога, както при всяка скръб и тревога в целия им дълъг общ живот. Когато споменаваха за Бориса — всеки ден и непрестанно, Лазар Глаушев показваше своята гордост от сина си, а Ния Глаушева — своята обич. Така те взаимно разведряваха душите си, прогонваха по-далеко лошите си мисли. Така те започнаха още с женитбата му.
— Борис винаги знай що върши — каза тогава старият Глаушев.
— Ами да — допълни веднага Ния. — Виж каква е хубава Ружа!
Като научиха по-късно, че снаха им беше бременна, те се надпреварваха да се радват.
— Хайде, бабичко — рече Лазар, — скоро ще си имаме внуче.
— Ами тя, Ружа, ще напълни къщата ни с дечица — отвърна Ния. — Виж каква къща имаме, пък е празна.
А като почна да нараства народното вълнение и бурята наближаваше, Лазар Глаушев все намираше случай да каже и да повтори:
— Борис е достоен мъж и срамно е да го крием ние сега под полата си. Но той умей да се пази.
— Ех, както ще бъде за целия народ… И дано господ ни го запази — отвръщаше за утешение майката, но повече заради бащата; нейното сърце по ония дни беше като жива, отворена рана.
Когато чуха, че бе изгоряло цяло Дебрища, а нямаха никаква вест за Бориса, те и двамата замълчаха — дотам стигаха силите им, колкото да не подлютват взаимно раните си със страховете и с лошите си мисли. Скришом въздишаше старият човек, скришом от него плачеше горестната майка. Лазар ходеше да пита тук и там, но никой не можеше да му каже нищо за Бориса и той криеше от жена си, че сам губеше надежда. Дори се опитваше да я позалъгва:
— Рано е още да се обади след такова размирие. И ни един човек не е дошъл оттам да каже що е било, как е било. Само турците, аскерът, а от них какво ще научи човек…
Беше привечер и тъкмо се бе прибрал старият Глаушев от чаршията, когато влезе в двора им тетка Бисера. Те я видяха от прозорците на долния кат и двамата избързаха да я посрещнат. Тетка Бисера застана на входната врата — беше боса, с изпокъсани дрехи, с две торби през рамо, а в ръцете си държеше повито детенце и току го подаде на Ния:
— Ето ви внучето.
Ния го пое с двете си ръце и го притисна неусетно на гърдите си, а очите й, пълни със страх и мъка, търсеха очите на Лазара. Той не смееше да погледне жена си и попита с отпаднал глас:
— Ами Борис, синът ни, Ружа…
Тетка Бисера, отговори троснато и бързо, като че ли едвам бе задържала досега думите си:
— Борис… отвлекли го турците, а Ружа я убиха.
С ножове я убиха.
— Влез, влез, сватя — едвам успя да продума Лазар Глаушев. Но все пак, като влязоха вътре, той посъбра сили: — Кажи сега, сватя, какво знайш, какво си чула и видела.
— Ами това — проточи нос тетка Бисера, като че ли се сърдеше някому: — Ружа я намерихме на пътя. Виках й: хайде да бегаме, сички бегат, а тя изостана заради них, заради баща си, заради мъжа си. На моста я видели, питала, когото срещне. Видели я там наши и с пушка да гърми по турците. Като баща си и тя, като брат ми… А зетът Борис — казаха ми люде, видели го: турците жив го хванали и го отвели некъде. А ето сега детето — що да му правя, аз рекох да ви го донеса, ваше е…