Ния подигна грубата вълнена завивка и погледна лицето на малкото: нима то идваше сега да замести нейния син? Но и то, и то беше нейна рожба. И беше едва живо в ръцете й… Как се бе върнало изеднаж времето, когато нейният син беше също толкова малко дете — та това беше той, Борис, в ръцете й: това беше неговото дете и тя все едно държеше сякаш него в ръцете си…
Тетка Бисера продължаваше да мънка сърдито:
— Давах го на една, на друга невеста да го кърми, ама сека си гледа своето дете повеке, давах му и козе млеко, а и то не се намира, сичко изгоре, сичко опусте. Не мога аз, брат ми Кузман остави две сирачета, а това си е ваше, що да му правя, донесох ви го, цел ден съм ходила, пък страшно е по пътищата… Двамата стари люде не я слушаха.
Още рано на другия ден Лазар Глаушев намери башполица и му каза:
— Научих се, Етхем ефенди, че вашите дигнали моя син от Дебрища и го отвели некъде. Двайсет лири имаш от мене, ако издириш къде е моят син.
Башполицът нищо не отговори — такъв беше нравът му. И цели две седмици старите Глаушевци прекараха в тежка мъка и неизвестност. Етхем ефенди дойде сам в дюкяна на Лазар Глаушев.
— Чорбаджи — каза той, — твоят син е в Битоля, в затпор е. И побързай да му помогнеш, тежък късмет има той. С пусат го уловили в Дебрища.
Лазар Глаушев му наброи двадесет златни лири. И веднага още същия ден тръгна из чаршията да събира още пари. Нямаше свои пари и ходи най-напред при всички по-заможни люде в чаршията. Като беше слаб с работата си, не бяха много щедри тия люде към него. Тогава Лазар започна да обещава къщата си. Те подозираха, че огън гори на главата му — нали и от сина му нямаше никаква вест, та бяха още по-сдържани.
Влезе старият Глаушев и в големия манифактурен дюкян на Илия Роглев; нали и той, Роглев, беше в комитета? Не се зарадва търговецът, като го видя в дюкяна си. А Лазар започна направо:
— Илия, в голема нужда съм заради Бориса. Може би от бесилка ще требва да го свалям. Пари ми са нужни.
Илия Роглев мълчеше, загледан пред себе си. Лазар продължи, а сякаш го стискаше някой за гърлото:
— Ето къщата ще дам… Детето си да спася, Бориса…
Роглев продължаваше да се пули с големите си изпъкнали очи. Той си мислеше: „Ако му дам сто или двесте лири — нема да ми ги върне… кога ли ще спечели старецът сто или двесте лири отсега нататък… Ако му взема в залог къщата — целият град ще научи. А нели ние с Бориса бехме заедно…“ И той въздъхна сякаш от мъка, че не може да помогне на стария човек:
— Немам, дедо Лазаре! Каквото имах, затворих го в стока още преди това… въстанието.
Нямаше какво повече да говори Лазар Глаушев — виждаше той докъде стигаше и патриотизмът, и човещината на Роглев. Стана Глаушев и си излезе от дюкяна му. Не се реши сега да отиде и у Георги Баболев. И колкото успя да събере пари тоя ден — повечето бяха от по-бедни люде из чаршията. Но бяха малко тия пари, нямаше да му стигнат, за да спаси сина си от смърт.
Като се стъмни и се прибра в къщи, Глаушев разказа всичко на жена си — и за Бориса, че бил затворен в Битоля, и за людското безсърдечие.
— Само с пари може да се отърве човек от турски ръце — продължи той. — Едно време аз, нели си спомняш… Ще ида в Битоля. Събрах нещо днес, но сега нам много пари ни требват за Бориса… „Ако е още жив“ — додаде в ума си Лазар с примряло сърце.
Ния донесе наниза си, двата пръстена; запазили ги бяха досега, но нямаше защо да ги пазят повече, щом беше за Бориса. Тя се спря замислена и като че ли повече се вслушваше в мислите си, отколкото в думите на мъжа си. И отеднаж каза:
— Аз ще ида в Битоля, не ти. Първо аз ще ида, пък ще видим после. Намери ми още утре кола и люде да отида.
— Какво мислиш, жено? — попита Глаушев учуден.
— Сетих се за Лейла, щерката на Кемал бей. Спомняш ли си — тя идва тук, у нас, с майка си и се срещнаха с Бориса. Нещо ми подсказва, че тя ще ни помогне. Мъжът й бил пръв бей и богаташ в Битоля.
Замисли се Лазар Глаушев и после рече:
— Ще идем заедно в Битоля, Нийо. Ти само виж къде ще оставиш внучето, докато се върнем.
Заминаха и двамата още на другия ден.
Лазар Глаушев сякаш не можеше да познае големия и хубав град. По улиците на Битоля се движеше повече аскер, ходеха насам-натам и въоръжени агалари на цели тайфи. Много дюкяни по големите чаршии бяха затворени, дори и на Широк сокак имаше затворени дюкяни, дето търговците бяха повече евреи и власи или гърци. Старият Глаушев имаше приятели между житарите евреи тук, работил бе с тях преди и те го съветваха: