— Каналът, Коле, работи чудесно.
Пътниците преминаха незабелязано границата с българското княжество пак през една тъмна, мразовита нощ. Придружаваха ги двама селяни от крайграничните села, заведоха ги до първото село на българската територия и още същата нощ се върнаха в Турско. Два дни по-късно Делчев и Коле влязоха в София.
Двамата далечни пътници се настаниха в хотел „Батенберг“, дето Гоце Делчев и преди това бе отсядал много пъти. Тук също ги посрещнаха свои люде, дадоха им да се преоблекат в градски зимни дрехи. Делчев каза на другаря си:
— Тук ще нощуваме, тук ще се храним. Ти сега върви, разхождай се по София, пък аз ще видя какво ще свърша тия дни…
Не беше минал ни един час, откакто бе пристигнал в София, когато се запъти Делчев с бързи стъпки по улица „Витошка“ накъм казармата, която се намираше на горния край на същата улица. Той се спря пред широкия й вход и каза на часовоя — голобрадо, червендалесто войниче с уши и нос, посинели от студ:
— Вътре ли е подпоручик Глаушев?
Часовоят се изпъна, попритисна пушката към себе си и рече късо:
— Не знам.
Делчев присви вежди с досада:
— Виж, попитай другарите си. Гърся подпоручика по работа.
Откъм караулното помещение до вратата на казармата се дочуваха гласове. Часовоят се поизвърна нататък и викна:
— Хей бе, Йото… Излез бе!
От малката сграда излезе един подофицер и веднага след него — друго едно младо войниче. Часовоят се посепна, изглежда, не очакваше подофицера, изви бърз, смутен поглед към другия войник, но нищо не се реши да каже. Спря се там нерешително и другият войник. Подофицерът се загледа с внимателен поглед в непознатия гражданин пред вратата на казармата, пристъпи по-близу:
— Кого търсите?
— Подпоручик Стоян Глаушев — отговори Делчев.
— Не знам дали е свободен по това време — каза подофицерът. Той се извърна към войника зад себе си. — Я върви да видиш бе… — И после пак към Делчев: — За кого да каже… кой търси подпоручика?
— Делчев. Така му кажете: Делчев. Подофицерът изеднаж втренчи в него поглед, после бързо се обърна към войника зад себе си:
— Бягай веднага!
И току пристъпи още по-близу към Делчева, очите му блестяха от изненада и любопитство.
— Вие Гоце Делчев ли сте? От Македония?
— Да — кимна Делчев. Подофицерът протегна ръка.
— Да се запознаем. Георги Иванов се казвам, от Котленско съм аз. Временно съм тук, по служба.
Той беше спретнат войник в иначе доста похабен шинел, почти дребен на ръст, с тясно, много бледо лице и тънки, провиснали мустаки, погледът на светлите му очи беше съсредоточен и някак умислен. Виждаше се, че беше развълнуван от тая неочаквана среща, но се владееше. Изкашля се тихо, стеснително, ала попита със спокоен глас:
— Ще може ли да поприказваме с вас? Ако сте свободен… после…
Делчев го гледаше с жив, любопитен поглед, постоянната усмивка по въздебелите му устни се очерта по-ясно.
— Ами да, защо не — отговори той бързо. — Елате, докато дойде подпоручикът.
Те тръгнаха да се разхождат с бавни стъпки край оградата на казармата. Подофицерът Георги Иванов не се реши да заприказва веднага или пък търсеше по-подходящи думи, но изеднаж рече:
— Искам, и аз искам да работя за Македония. Гоце се спря, обърна се към него с приподигнати ръце, сякаш да го прегърне:
— Но… брате мой… Да, да… Щом искаш. Македония има нужда от братска помощ.
Подофицерът също се спря и продължи, загледан някъде встрани, с опнато и още по-бледо лице, а то беше от вълнение, което не искаше да издаде:
— Чувал съм за вас… зная ви по име. Ето случи се да ви срещна. За това нещо мисля всеки ден: да ида в Турско, да помагам там на брата роб… Както някога нашите народни хора. Все това ми е в ума. Мислех да поговоря с подпоручик Глаушев, той нали е македонец и се бърка в тия работи, но ето срещнах вас…
Делчев го остави да се изкаже свободно и не сваляше очи от него. Георги Иванов не беше много сладкодумен, но много по-ясно говореше вълнението, което се четеше по лицето му, трептеше в гласа му. Докато се ослушваше във всяка негова дума, Делчев си мислеше: „Рано или късно нам ще ни се наложи да създадем наша бойна сила… Ето човек, който…“ Той каза гласно и повтори:
— Македония има нужда от всека братска помощ и ще ви бъде много благодарна, но… — поспря се Делчев, а подофицерът се обърна към него с видима тревога в погледа. Гоце продължи и гледаше събеседника си право в очите: — Но вие там требва да станете член на Вътрешната организация, да приемете нейните закони. Така е с всички, които искат да работят за Македония там, вътре.