— Искали сте… — продума генерал Николаев със загаснал, хриплив глас, но после бързо, сърдито се изкашля и продължи с рязък тон: — Искали сте да ме видите…
Делчев не отговори веднага, не се промени никак и изразът на лицето му.
Генералът беше видимо недоволен от тая среща; той и преди това бе се опитал да я отклони, но не бе устоял на любопитството си да види това даскалче „от вътре“, чието име се чуваше все по-често напоследък. Преди известно време генералът бе имал среща с друг един подобен даскал „от вътре“ — с Даме Груев. Той и в тоя миг си спомни с яд за тая среща — Груев се бе опитал да се подиграе с неговите „върховисти“.
— Да седнем, ако обичате, господин генерал — каза Делчев със спокоен глас.
Я виж ти! Генералът се видя за втори път принуден да отстъпи. Той посочи стол на госта и сам отиде зад писалището си, но остана прав. Делчев седна и почака една минута, гледайки генерала в очите, но тоя път генерал Николаев не искаше да отстъпи, не искаше да седне. Делчев преметна крак върху крак, намести се по-удобно на стола и сякаш искаше да каже: „Ваша воля, господин генерал.“ И започна направо, а младите му очи блестяха и не изпущаха ни едно движение, ни един поглед на сърдития генерал:
— С Трайко Китанчев бехме установили, че македонските дружества в България ще бъдат в помощ на Вътрешната македонска…
— Трайко Китанчев е вече покойник — прекъсна го генералът и нова, още по-гъста руменина пропълзя от врата му нагоре, разля се по цялото му лице.
Делчев веднага продължи със същия равен, спокоен глас:
— Китанчев беше първият председател на Върховния комитет и ако щете, негов създател. С него установихме, също и с други първи хора на комитета, че македонските дружества, които ръководи Върховният комитет, ще бъдат в помощ на Вътрешната организация и никаква друга роля нема да играят в македонското дело. Сега дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои друга роля.
— Е… — надебели глас генерал Николаев. — Кажете да видим каква е най-напред тая ваша вътрешна организация и каква е според вас тая… тая роля.
Делчев нито се помръдна.
— Но седнете, господин генерал — рече той. — Да поговорим по-спокойно.
Генералът седна; за трети път отстъпи той, но иначе и не можеше да постъпи. Гоце Делчев продължи:
— Вътрешната македоно-одринска революционна организация е организация на тамошния народ, на народа в Македония и Одринско. Освобождението на тия области е и требва да бъде дело преди всичко на тамошния народ. Дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои правото на ръководител на македонските работи. Това ние нема да позволим. Не е и справедливо, господин генерал. Ако вие тук искате да ни помогнете като наши братя, ние ще приемем с благодарност всека ваша помощ: нужно ни е оръжие, нужни ни са пари, нужна ни е литература, нужни ни са и хора, които биха дошли там. Но никакво вмешателство отвън нема да позволим, даже и когато се прави с най-добри намерения. Македония сама ще реди своите работи, своята съдба.
— Свършихте ли? — попита генерал Николаев.
— Ако не искате да слушате повече, тогава… свърших — отвърна Делчев, сключил строго тъмните си вежди. И продължи: — Дойдох при вас да се разберем, да премахнем всички недоразумения, а не за да се карам с вас. Аз мога и да си отида, господин генерал Николаев. Само, мисля си, от нашите разправии и недоразумения Македония нема да има полза.
— Добре де — сложи длани генералът върху писалището си. — Аз ви изслушах, разбрах. Сега вие ще ме изслушате. Вътрешна организация, а? Вие, значи, ще организирате тамошния народ за борба, за въстание и… такова… народът там самичък ще се освободи… Глупости говорите, млади човече! Един народ от роби…
— Те не са вече роби, генерал Николаев.
— Голи, боси и гладни роби на бейовете, нали зная. Освобождението на това робско население е наша работа… на… на Върховния комитет, а това население ще слуша само и ще помага, доколкото може да помага. Един ден аз ще вляза в Македония с десетина полка българска войска, тогава и населението там може да въстане. То само нищо не може да свърши. Вие си въобразявате… Македония е част, неделима част от България и нейното освобождение е наша грижа.
— Не, господин генерал. Освобождението на Македония е само нейна грижа.
— Вие там не сте ли българи бе! — приподигна се генералът.
— Българи сме, но това е друго нещо. Македония си има вече свой път…