— Не, не! — удари с ръка генералът по писалището си. — Вас ние няма да ви слушаме! Ако някой там вътре иска да работи за освобождението на Македония, ще може да работи само под наша команда. Ние тук ще направляваме и борбата вътре и като дойде време, ще дигнем цялото население в Македония и Одринско. Политиката на България…
— А политиката на Гърция и на Сърбия, господин генерал?
— Това е наша работа — политиката. Какво разбирате вие там, разни…
— Даскалчета…
— Точно тъй — даскалчета.
Делчев стана. Стана и генерал Николаев. Делчев пристъпи, сложи ръка на писалището:
— Вие не познавате истинското положение в Македония и Одринско. Спомняте ли си авантюрата с четите от миналото лето? Това беше престъпление спрямо поробена Македония, господин генерал Николаев. Ние от вас тук очакваме само братска помощ, но Македония сама ще решава своята съдба. Иначе вие само ще ни пакостите. Вътрешната революционна организация е дело на поробеното македонско население и всеки от нас се подчинява на нейната воля. Ние не признаваме никаква друга воля и команда.
— Ние пък, млади момко — поприведе се към него над писалището си генералът, — ние пък ще ви превием врата, ако стане нужда.
— Жалко… — стисна устни Делчев. Той се отдръпна стъпка назад и продължи: — Вие… А народът български никога нема да тръгне да ни превива врата. Вие… кои сте вие всъщност? Офицерите, правителството, князът? Или вие лично… Бъдете сигурен, че нема да успеете да ни превиете врата. За това, което вършите тук във връзка с Македония, за това ще ви държи сметка и тукашният народ. Да, господин председателю на Върховния комитет! — Делчев мина през стаята, сложи ръка на бравата на вратата и пак се обърна към генерала: — Аз разбрах всяка ваша дума; помъчете се и вие да ме разберете добре. Сбогом.
Делчев излезе и дръпна вратата след себе си.
Последният ден, който прекара Делчев в София, беше най-тежък. Може би защото през тия дни в сърцето му се бе набрала много мъка и гняв, но още повече за това, че нищо не беше успял да свърши докрай. В София той срещна голямо въодушевение, голяма обич към Македония, към брата роб, но това беше от страна на люде, местни българи или македонски преселници, които можеха да помогнат само със своето братско съчувствие или със своята готовност да сложат дори и главите си. Това засега не беше толкова нужно на поробените отвъд границата на България; засега бяха много повече нужни пари и оръжие. А тия, които можеха да помогнат тъкмо с най-нужното, особено людете около ръководството на Върховния комитет, искаха срещу тая помощ твърде скъпа цена — независимостта на македонското освободително движение вътре в поробената страна. Мнозина бяха и тия, до чиито сърца и никак не достигаше викът за помощ, който се надигаше отвъд границата. Мъка и гняв тежаха в сърцето на Делчев. О, да — набрала се бе и много радост в това сърце. Но ето, нищо не беше свършено докрай, а бе дошло време за обратен път. И тая сутрин Делчев се събуди още по тъмно. Събудиха го грижовните му мисли, но също и студът в хотелската стая. През ламаринената печка, която стоеше невидима в един от ъглите на стаята, сега подовирваше леденият нощен вятър. Делчев неволно се поприсви под тънката завивка. Край отсрещната стена беше леглото на Коле, който още спеше — Гоце дочу равномерното му дишане. Откъм улицата още не се чуваше никакъв шум. Делчев се опита да заспи отново, ала сънят вече не идваше. По едно време се чу тропот на файтон, който мина край самия хотел. Делчев отхвърли покривката и скочи от леглото. При здрача, който идеше от прозорците на стаята, той забеляза, че Коле се изправи в леглото си. Верният човек — готов беше едва ли не и в съня си да се притече, да изпълни всяка заповед на Гоце.
— Ти не бързай, Коле — чу се в тъмнината гласът на Делчев, ласкав и успокоителен. — Полежи. Да се топлиш под йоргана. Ти нема защо да бързаш. Аз пък ще потичам и днес, а утре… Утре си тръгваме назад за Щип.
— Е добре, учителю, добре… — Ти се радваш, а?
— Ами, да — усети се и в тъмното как се усмихна обущарят. После бързо додаде: — Но както кажеш ти, учителю. Ако е нужно да останем още в София, колкото искаш.
— Не, Коле — въздъхна Делчев. — Утре си отиваме. Ще има да ни дуят ветрищата по Осогово…
— Е, ако… Към дома по-бързо се върви.
Малко по-късно Делчев влезе в малкото кафене до самия хотел, изпи един чай и почака да се раздени добре. Щом започнаха да се отварят магазините по улицата вън, той дигна яката на горната си дреха, понатисна каскета над очите си и излезе от кафенето. Ранното февруарско утро беше мразовито и мъгливо. Вече многобройни минувачи бързаха нагоре-надолу, тропотеха и се плъзгаха по затъпкания мръсен сняг. Делчев излезе на „Мария Луиза“ и се запъти към площад „Света Неделя“. Той влезе в един оръжеен магазин и се насочи направо към дъното му, където се виждаше малка стаичка, осветлена и сега с газена ламба.