Магазинът беше още празен и двамата слуги изгледаха мълчаливо ранния посетител, но те вече го познаваха — през последните няколко дни той бе идвал три или четири пъти при собствениците на магазина братя Анови. Сега в стаичката беше само по-младият от братята, който се ровеше в някакви тефтери. Той не се изненада от ранното посещение на Делчев и побърза да му поднесе стол близу до малката ламаринена печка, която бумтеше, току-що запалена:
— Заповядайте, господин Делчев, седнете. Е сега ще се затопли тук… Времето и днес… Седнете, седнете.
Делчев отметна яката на горната си дреха и седна.
— Идвам за последен път — започна той веднага. — Вчера наши тукашни македонци ми предадоха петдесет и два наполеона… събрали ги помежду си за… „делото“, както се казва сега. От Македония донесох сто и деведесет лири. Виждате: аз всичко на открито. Ами вие, братя Анови, също сте от Македония и после аз не съм никакъв търговец, не купувам за печалба… Кажете ми сега последната си дума, кажете ми колко пушки и патрони с тех, разбира се, ще ми дадете за тия пари.
Под тъмните, леко завити нагоре мустачки на търговеца потрепна усмивка и Делчев веднага я забеляза. Търговецът не бързаше да отговори. Той извади изпод масата пред себе си една нова кама с ножница и я поДаде на Делчев. Камата беше добре направена, със здрава ръчка и неголямо стоманено острие. Делчев попита:
— Колко струва?
— Сега започнахме да ги правим. Отлично оръжие. Знаете ли: купете за тия пари ками. Ще въоръжите повече хора. Иначе, колко пушки ще вземете… Сега, на първо време, и камите ще могат да вършат работа.
Делчев гледаше мрачно пред себе си. Той сложи камата на масата и каза:
— Вие, Анов, по търговски ме учите. Но аз не съм дошъл ум да купувам, нито пък да прося милост за Македония. Кажете ми колко струват тия ками.
— По шест лева парчето.
— Направете засега сто. Ще дойдат хора да ги вземат. Тогава ще ги платят, когато ги вземат. Но за тия пари, които имам сега, искам да ми дадете кримки и по сто патрона за всяка една. Кажете последна дума: колко пушки ще дадете?
Търговецът взе молив и надраска нещо набързо по картона, с който беше покрита масата му. После дигна очи към Делчева:
— Вчера с моя брат ви казахме последната си дума. Но аз на своя глава ще отстъпя още по един лев на пушка. Най-сетне… за Македония… Друго нищо не мога да направя. Никому нема да ги дадем толкова евтино, с такава отстъпка.
— Вие сте вЗели тези пушки на нищожна цена сега, като се сменя оръжието на войската. Търсите голема печалба. Искам аз от печалбата си да отстъпите.
— Господин Делчев — помръдна с мустачките си търговецът. — Отстъпихме каквото можехме да отстъпим. И аз ето, на своя глава. Не можем повече. Не се прави търговия без печалби, господин Делчев. Без печалби нема да има ни търговия, ни търговец ще остане. Тогава и вие нема откъде да купувате пушки или каквото и да е.
Делчев го гледаше мълчаливо, без да мигне, в очите му се набра сянка на тъга и презрение. Той бръкна в пазвата си, извади не много голяма, но тежка кесия, тупна я на масата; чу се тъп, металически звук. Сложи там и снопче банкноти, после рече с равен глас:
— Пребройте ги. — Анов развърза кесията, изсипа на масата купчина златни монети и ловко, грижливо ги преброи два пъти, Преброи два пъти и книжните пари. Сетне каза:
— Точно.
— Кога ще бъдат готови пушките? — попита Делчев.
— Още тия дни. Докато ги опаковаме.
— Ще ги опаковате добре, нали… Надалеко ще пътуват. На по-малки пакети. Патроните — в по-малки сандъчета. Да бъде сгодно за всекакъв случай. Не само поради турците. И българските граничари ни дебнат. Такава е сега политиката горе, та и българските граничари пазят султана. — Делчев стана и додаде: — След неколко дни ще дойдат наши хора да ги вземат. Не забравяйте и камите.
На улицата, в студения, мъглив въздух, Гоце Делчев въздъхна издълбоко, с облекчение и тихо промърмори:
— Търговци… По дяволите! …
Той се отправи към кафене „Македония“, на площада срещу градската баня. Предстоеха му още редица срещи през тоя последен ден в София и все с тая постоянна грижа за оръжие, за пари, за книги и вестници, за живи люде, които са готови от сърце да, помогнат на поробения народ отвъд границата. Голямото софийско кафене беше сборище тъкмо на такива люде, които се увличаха в тогавашните обществени борби, игри и спекулации, вълнуваха се искрено или пък само шумяха около съдбата на брата роб, на такива също, които идваха тук да си поприказват, да погледат, да послушат. Кафенето беше пълно и по тия още ранни часове. Делчев влезе през широката, двукрила врата и веднага го удари топъл, тежък въздух, шумната врява по цялото кафене, плющенето на карти по масите, тракането на зарове и пулове по шарените дървени табли за игра. Той се намръщи от спарения, вонещ въздух, от разбърканата врява и шум. Още щом се показа на вратата, замахаха му от разни страни, някои се понадигнаха, завикаха го по име: