— Дали сте ходили към Преспа, господин Делчев?
— Не още…
— Опитахме се и ние да помогнем на Македония — каза свенливо тя. — Скромно… Събрахме от другари към триста лева. Бедни са нашите хора…
Кардашев започна да бърка в едно от чекмеджетата на масата си, извади оттам шепа книжни и сребърни пари и ги сложи пред Делчева.
— Двеста деветдесет и два лева — каза той. — Другарска помощ.
— Благодаря от името на Македония — отвърна тихо Делчев. Той прибра парите във вътрешния джеб на сакото си, после дигна очи към Кардашев: — А вие, какво: пак ли вестник?
— Да. Пак вестник. Мъча се да уча и аз народа да се бори. Затвориха ме за това, уволниха ме. Да. Ето жената и Олга дават частни уроци, та и мене ме хранят. — Той се раздвижи, изкашля се тихо, по бледите му бузи се появи червенина. И продължи неочаквано живо: — Когато освободите вие там Македония, гледайте да не бъде като наша свободна България. Наша България смени само господарите си. Е, то се знае, вие там сте по-зле, много по-зле…
Делчев мълчаливо кимна. И тъй, без да се помръдне, каза:
— Свободна Македония ще принадлежи на народа си, на свободния си народ. Без разлика… българи, гърци, турци… — После той изеднаж се обърна към Руменова: — Знаете ли за какво ще употребя тия триста лева? — и не дочака отговор: — За ками. Ще платя с тях петдесет челичени ками. Мисля, че и вие требва да знаете за какво ще отидат тия пари.
Руменова мълчаливо наведе очи. Чу се тихият глас на мъжа й:
— Социализмът значи борба за свободен, справедлив живот… Борба…
Влезе дъщерята на Руменова с поднос в ръце. Руменова стана, притегли към госта една малка масичка.
— Да пием по един чай. Да се постоплим. И днес е доста студено…
Делчев гледа един дълъг миг младата девойка, сетне изеднаж отклони погледа си. Топла, задушаваща тръпка бе се надигнала в гърдите му, той сви мрачно вежди и загледа разсеяно златистата течност в чашата пред себе си.
Делчев ходи през целия този студен февруарски ден по София, среща се с много люде и се прибра по тъмно в хотела. Коле го чакаше в тяхната стая. Щом видя Делчев, той драсна кибрит и го поднесе към печката, както беше наредена за запалване. Някак неочаквано и за себе си, Делчев каза:
— Аз пак ще излеза.
Коле го погледна изненадан и духна кибрита.
— Но защо, защо? — подвикна Делчев. — Запали я, запали печката.
— Ами… ето ти пак излизаш…
— Запали я за тебе. Студено е тук. — Коле мълчаливо затвори вратичката на печката. Делчев продължи: — Какво искаш, да се караме ли? Я скоро запалвай печката! Ами ти вечерял ли си?
— Не съм. Чакам те, заедно да…
— Хайде тогава да слезем долу.
Делчев остави Коле да вечеря в гостилницата на хотела и сам продължи нататък. Гъста студена мъгла тежеше над улиците. Запалените фенери едва мъждукаха, минувачите се мяркаха като мътни сенки и бързо изчезваха в тъмнината. Сгушил се в дигнатата яка на зимното си палто, Делчев се отправи накъм улица „Цар Крум“. Той бе обещал да посети отново Кардашеви… в тая последна нощ в София, преди да си тръгне за Македония. Ще види там сърдечни, честни люде… И вече свиваше по тясната улица, наближаваше вратника на дом №12. Може би в мъгливата тъмнина пред него, или само в мисълта му, отеднаж се отвори врата и се изправи там стройна фигура на млада, много хубава девойка. Същата топла, сладостна тръпка се надигна в гърдите му и той въздъхна, за да освободи гърдите си от тая задушаваща сладост, притвори очи пред светлото видение… Той отиваше да види и нея, хубавата щерка на Руменова, наближаваше вратата, която може би пак тя ще му отвори… Отеднаж, вече на няколко стъпки от вратника на дом №12, Делчев се спря в колебание, после се обърна и се отправи бързо назад към хотела. Мъглата по улиците се бе сгъстила още повече и лепнеше по лицето му студена и влажна. Минувачите бяха станали още по-редки, но той и не ги забелязваше.
Коле си бе легнал и спеше свит с колена до брадата си под тъничкия йорган. Не беше запалил печката. Делчев го погледна, както беше свит там, под тънката покривка, и друга една топла тръпка мина през сърцето му — Коле не е поискал да запали печката само за себе си, да изгори само за себе си десет стотинки народни пари, колкото плащаха те за едно запалване на печката в хотелската стая.
Рано на другата сутрин двамата другари напуснаха българската столица.
VIII
През лятото на 1896 година Вътрешната македоно-одринска революционна организация придоби своя пълен и ясен образ: седалище на Централния й комитет стана Солун; цялата нейна територия бе разделена на седем окръзи: Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Серски и оттатък Места — Одрински; подреди се нейното вътрешно устройство, както и на отделните й тела, на връзките между тях; Гоце Делчев и Гьорче Петров изработиха нов, пълен устав и правилник на Организацията; установи се нейно задгранично представителство в София. Определи се ясно и нейната цел: „Да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.“ Организацията „се бори за премахване на шовинистическите пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг“. Член на организацията може да бъде „всеки македонец или одринец…“