— Ти защо тъй, чорбаджи Таки… Наша ли работа ь да гоним комитите? Има си ето каймакамин, има си…
Брашнаров спря насред улицата.
— Що бре! И ти ли си с комитите!
— Не викай, чорбаджи Таки… по-тихо…
— Как да не викам бре!… Ще оставя ли аз нехранимайковците да ми разтурят живота! Не виждаш ли докъде е стигнала работата!
Влахът го подръпна да си вървят и малко по-нататък се отдели от него.
Таки Брашнаров се отправи към голямата си житарница близу до житния пазар. Някои от минувачите го поглеждаха с любопитство, а други и го поздравляваха, но той вървеше с гневно лице и никого не забелязваше…
— Разработил се нещо чорбаджията… — дочу се подире му сподавен глас.
Старееше вече Брашнаров, но външно не беше се променил много — само косите му бяха прошарени и по лицето му бяха се очертали няколко по-дълбоки бръчки. Обличаше се все тъй хубаво и чисто, ходеше изправен, със същата бавна походка, мустаките му макар и те вече доста прошарени, бяха все така завити нагоре — грижеше се той и сега за хубавите си мустаки, връзваше ги нощем с превръзка, решеше ги, мажеше ги с благоуханни мазила. От едрото му тяло все още лъхаше жизненост и сила, но погледът му беше по-твърд и целият израз на лицето му беше някак вдървен и още по-студен, по-надменен, движенията му бяха по-тежки. Той и сега се заглеждаше във всяка млада жена и дори цял се извръщаше подире й, очите му се изпълваха с влага, но погледът му не омекваше както някога от прекомерна разнеженост, а придобиваше стъклен блясък. След развода си с Иванка Руменова той не повтори, но не промени нрава си, не се отказа от своята слабост към жените и от своя особен вкус към нередни и прикрити връзки с покварени жени. Случиха му се в Преспа една-две не много приятни срещи, наложи му се еднаж да бяга и да прескача по долни дрехи огради и плетища, та започна по-често да отива в Битоля. Голям град беше Битоля, там човек можеше по-лесно да скрие всяка следа. Съдружникът му Георги Баболев му подмяташе на шега:
— Ти пак в Битоля… Брашнаров отвръщаше безсрамно:
— Не мога да трая, като ме хване моят гъдел. Гъркини, влахкини, еврейки, пък и кадъна може да се намери, ако… ако ти стиска, че усетят ли те турците…
Прибрал бе в голямата си къща една циганка да му слугува. Не беше много млада тя, но имаше хубави цигански очи, черни и все още пламтящи. Тя се опитваше да съблазнява своя господар и успяваше. Успехът личеше и по лицето й, но винаги в такива случаи тя отиваше в чаршията и си купуваше или нова кърпа за главата, или нови чехли, или басма за шалвари. Забелязаха това някои по-досетливи и подмятаха на циганката:
— Твоят чорбаджия пак те подновил…
Тя святкаше с черните си очи цяла разнежена, щастлива:
— Гледа си ме той, ама и аз за него… сичко.
От някое време Брашнаров по-рядко отиваше вече в Битоля заради своя гъдел, а циганката ходеше из двора му като чорбаджийка, започна да дебелее и обу копринени шалвари.
Колкото повече старееше Брашнаров, толкова повече се увълчваше и за пари, за богатство. Като свой дял от мелницата той взимаше всяка година по триста, понякога и до четиристотин лири. Започна да дебне за всяка пара и за всеки удобен случай, когато би могъл да спечели макар и само един грош. Той и крадеше от общите печалби с Баболев, който остана някак извън общата им работа и не можеше да я надзирава по-отблизу. Старият житарски дюкян на Брашнаров остана за склад на фабриката, оттам се продаваше готово брашно, а всичко това минаваше през ръцете на Таки. Той крадеше от дела на съдружника си, крадеше и от селяните, които им докарваха жито, крадеше и от купувачите на брашно. Учеше калфите си да играят с кантара. Така загуби той един от най-добрите си калфи. Гиго Чешел, калфата, добре играеше с кантара, играеше и за чорбаджията, и за себе си, но ето какво се случи еднаж.
Влезе в дюкяна да купува брашно една много бедна жена — вдовица беше с две деца, знаеше я целият град. Дрехите й бяха кръпка до кръпка, та и торбата, в която искаше да вземе брашното, беше кърпена. Застана тя до вратата на дюкяна, присви се и взе да брои пари в шепата си. Това бяха повечето ситни, медни парици, мангъри и онлуци, както ги беше събирала бедната жена, и сега искаше да ги преброи още еднаж. Стана Брашнаров чак от миндера си — не можеше да я гледа повече как брои парите си, застана до нея.
— Що искаш?
— Брашно, чорбаджи, ама… ама да видя колко…
— Дай тука, аз ще видя.
Жената доверчиво изсипа парите в шепата му. Наблизу бе застанал калфата Гиго Чешел и следеше изпод вежди чорбаджията си; те и двамата добре се познаваха. Брашнаров побутна, побутна с пръст парите в шепата си и дигна поглед към застаналия там калфа: