На едно клонче наблизу беше окачен фенер с газена ламба в него. Бледа и като че ли ненужна изглеждаше червеникавата светлина на ламбата в светлата лятна нощ. Новата още месечина плаваше високо по небето като светнала сребърна лодчица, навред около нея бяха се сипнали звезди, та небесният простор сияеше издълбоко и от край до край. Листата на околните дървеса се полюшваха едва-едва — ту червеникави от светлината на ламбата, ту сребристосинкави в лунния здрач. Чудно избледнели изглеждаха познатите цветя по лехите наоколо, закъснелите, широко разтворили се рози. Оттатък звучно шуртеше чешмата в пълното догоре мраморно корито, долитаха гласове и звуци от всички страни — нощта беше будна в тоя ранен час. Наизлезли бяха людете и по съседните дворове, чуваха се час по час стъпки на закъснели минувачи по улицата вън, пред затворената порта. Светеха прозорци и при Костадиновци насреща, чуваше се детски глас, хлопваше се врата. Най-сетне Ния бе престанала да шета, сложено беше вече всичко на малката масичка близу до фенера, седяха те там тримата и тихо се хранеха. Борис все току поизбързваше, посягаше някак нетърпеливо ту за едно, ту за друго на малката трапеза, а не беше никак по нрава му такова нетърпение. Ния погледна мъжа си със засмени очи. Лазар рече:
— Сладко е каквото сложи мама в паничката. Нема нищо по-сладко от него, каквото и да е, може и само постна чорбица, ето като нашата.
Момчето бързо се изправи със светнало лице, засмя се хитро, като да бе направило някаква малка, весела пакост:
— Наистина… много ми е вкусна чорбата. И хлебът ми е много сладък.
— Макар такъв… черничък…
— Ами да, татко…
— Ти се тъй — намеси се Ния. — Първите неколко дни като се връщаш от Солун. После пак… като насила…
Момчето се загледа в майка си и продума:
— Всичко ми е хубаво, когато се връщам у дома.
После пак се наведе над паницата си. Ния се пресегна и сложи на масата голямо блюдо с едри, зрели кайсии; плодовете бяха сякаш от тежко злато, ала от тях полъхваше гъст, сладък мирис, едри капки вода блестяха по кадифената им люспа. Борис захапа една от кайсиите и се усмихваше на майка си с пълна уста.
Скромната вечеря бе скоро привършена, Ния раздига трапезата и влезе в къщи. Бащата и синът останаха сами. Борис се приведе към баща си през масата и като се взираше в лицето му, тихо попита:
— Татко… ти член ли си на революционната организация?
Лазар трепна и се дръпна на стола си. Лицето му едва-едва побледня. Момчето отвори широко очи, изненадано от тая неочаквана промяна по лицето на баща му; то никога не беше го виждало с такова уплашено лице. Мина един дълъг миг в мълчание, сетне Лазар облиза с върха на езика устните си и рече с глух, загубен глас:
— Откъде ти дойде това на ума да ме питаш… — Той се изкашля и продължи по-смело: — Това не е работа за деца, ти си още малък.
— Малък! — учуди се искрено Борис. — Аз навършвам петнайсет години, татко.
— Аз пък навърших шеесет — се опита да отклони разговора Лазар.
Но Борис не се интересуваше от годините на баща си — знаеше, че са много. Друго искаше да знае той и попита нетърпеливо:
— И ти си в Организацията, нали, татко?
Лазар още не можеше да се съвземе от изненадата си; по лицето му, в погледа му се виждаше тревожно напрежение, той се колебаеше да даде отговор и отеднаж каза някак твърде рязко:
— Не, не съм член на такава организация. А ти… откъде знайш за тия неща?
Борис го гледаше, без да мигне — не можеше да повярва, да приеме неговия отговор. После момчето изеднаж наведе глава, клюмна главата му като отсечена. Лазар се разтревожи още повече, той виждаше, че малкият му син знае нещо повече и не пита от момчешко любопитство. Той посегна бързо, стисна с две ръце отпуснатата върху масата ръка на момчето, все още нежна и малка детска ръка, в своите длани.
— Кажи… кажи какво знайш по тия работи, Борисе, Момчето повдигна глава, издърпа ръката си. То каза сухо, с прекалена, дори смешна за неговите години сериозност:
— За тия работи не бива да се говори много.
— Ти, какво… немаш ли вера в мене? Борис в миг се изчерви, засмя се смутено:
— Не, татко, но… Така ни учат по-големите в гимназията и нели така требва за такива тайни работи. Ние там постоянно говорим, но сме другари и пак не говорим пред всички, а само между най-верните. Който бърбори много и не знае да се държи, ние нищо не му казваме.
Лазар се приведе към него и попита тихо, с притаен дъх:
— А ти… обещавал ли си нещо, клел ли си се?
— Не съм се клел. Те… големите, но и те не са всички. Който се закълне еднаж, той вече не принадлежи на себе си.