— Гледай какви думи говориш! — не можа да скрие изненадата си Лазар. — Ти, изглежда, сичко знайш.
— Как мога да знам всичко! Това е голема тайна и който я издаде — смърт. Но ние си говорим, четем и се готвим. Те ни казват: малки сте още. Добре. Ние ще чакаме. В цела Македония и Одринско ще има революция. Но нема да стане то още утре. Ние и сега се готвим, макар да сме по-малки.
Сега Борис бързаше да каже всичко. Лазар го слушаше вече разсеяно. И само това му каза:
— Ти внимавай с тия си приказки. Нели сам казваш: не се говори много за тия тайни неща.
Момчето го гледаше едва-едва усмихнато: Лазар прочете в очите му съжаление. То рече:
— Ето ние с тебе, татко, ти си вече много стар, пък аз… — И продължи през въздишка: — Още съм малък. — После се раздвижи бързо на стола си и живо додаде: — Но ти може би и не ми казваш истината. И аз не искам, ако… Попитах те само така, ти наистина не бива да ми казваш, ако…
Борис гледаше баща си с жаден, все тъй питащ поглед и чакаше отговор, но Лазар бе успял вече да скрие от лицето си, от погледа си всяка следа от своята тревога. Момчето наведе очи.
Ния въведе момчето си в неговата стая на горния кат. Това беше най-хубавата стая в цялата къща. Ния бе наредила тук най-хубавите си домашни вещи — най-новия килим, меко легло с копринен йорган, маса с бродирана покривка и на нея ламба с пъстър стъклен абажур. Така беше наредена стаята още когато Ния отдели момчето от общата спалня преди няколко години; така стоя стаята и докато Борис беше в Солун и никой не влизаше в нея, но той едва сега забеляза хубавата наредба. Погледът му се бе изострил. Ния бе сложила на масата няколко цветя в чаша с вода, в широката, чиста стая се долавяше приятен смесен мирис, а през отворените прозорци полъхваше свеж нощен въздух.
— Хубаво, майчице… — рече Борис.
Ния се зарадва, че той забеляза грижите й за стаята, макар с такова закъснение; те, мъжете, са небрежни за такива неща, а ето и Борис бе израсъл с една глава по-висок от нея. Но тя долови, че той не се доизказа, и чакаше, като попоглеждаше замисленото му лице; като ясно огледало беше младото, детско още лице. Той застана край прозорците и продължи, загледан в светлата нощ вън:
— Много се радвам, че съм си пак в къщи… Но за другарите ми е мъчно. Все така: за едно се радваш, а за друго скърбиш. Колкото и да се радваш, нещо ти тежи на сърцето.
Ния помръдна с вежди, загрижена от тия думи, чужди, несвойствени за възрастта на момчето. Но той винаги си е бил склонен към такива думи. Не беше ли време да се избистрят мислите му, да се изясни погледът му… Тя каза:
— Ами порадвай се, чедо… Нели ти е хубаво тука, ти сам казваш. Отвори сърцето си. Цела година си бил с другарите, а и догодина пак…
— С тех мога всичко да си говоря, майко. С тебе не мога, ти си жена. — И той изеднаж въздъхна: — И с татко не мога…
— Как? И с татко ти ли? С татко ти може за сичко да се говори.
— Не, не, майко… Той… Не, не ме питай повече. Те и двамата млъкнаха, но момчето не можеше да се сдържа по-дълго, да крие съвсем мислите си, които го тревожеха и разтъжаваха.
— Ще си легаш ли? — попита Ния и посегна да му помогне да се приготви за сън. — Уморен си… Пътувал си…
— Не, майчице, аз сам… Не съм вече малък — подръпна се Борис и събличайки се, продължи предпазливо: — Нашият народ е поробен народ. Черен живот живее. Ние всички требва да работим за неговото освобождение. А има некои и не мислят за това, или пък се страхуват, не се решават…
— Гледай ти какви мисли… За това ли говорите с другарите си? Откъде знайш ти, Борко, как живей народът? Къде си видел?
— Знам аз. Говорим ние за всичко. В пансиона има и по-големи. Има с мустаки и вече се бръснат. И учители има, които… и те ни говорят. — Момчето млъкна, но сетне промълви, като на себе си: — А татко… Какъв е станал, особен…
Борис си легна. Ния го зави, после приседна до леглото му — да го погали, да си поприказват още, да се посмеят. Преди той, доскоро, когато си бе дошъл за великденската ваканция преди два-три месеца, сам я задържаше до леглото си, измисляше какви ли не хитрини, за да я задържа. Ала сега Ния виждаше, че момчето й не правеше никакви опити да я задържи, а сякаш чакаше да си отиде тя по-скоро; на милувките й, на галените й думи отвръщаше сдържано, дори се опитваше да я прекъсне, да я отстрани някак, макар съвсем деликатно, внимателно. Ния и сама стана, тихо излезе от стаята. Борис я проследи с поглед, забеляза скръбната сянка по лицето й, видя като че ли едва сега доста побелелите й коси. Стана му тъжно за нея, понечи, дори помръдна в леглото си, да й викне да се върне при него, да протегне той ръце, да я прегърне, силно, ала гласът му се спря на гърлото. Вратата се затвори, Борис остана сам в стаята. И отеднаж заплака. При първия внезапен пристъп на плача той бързо се огледа, уплашен да не би все пак да има някой в стаята и да види сълзите му, но нали в стаята нямаше никой и момчето се отдаде цяло на своя горък, безутешен плач.