Дойде време да пожертвува и единственото си дете. Той трябва да го улови за ръка, да го заведе до жертвеника и да го сложи там. Да го сложи сам на жертвеника и да го гледа как ще гори, как ще изгори. Детето му само се обръщаше вече нататък — нима той трябва да го отстрани, да го отклони от пътя, по който и сам върви през целия си живот? Човек всичко прави според силата на вярата си. Ако вярата на Аврама беше с един косъм по-малка, той нямаше да сложи рожбата си на жертвеника и да извади нож, за да я заколи. А вярата на Лазара Глаушев беше много по-малка, много по-слаба. Заклел се бе в новата народна правда, а колко пъти бе се разколебавал в нея. Казано бе и той прие с ума си, че Македония ще се бори сама за себе си, а той колко пъти поглежда все още нагоре, към България, ослушва се няма ли да дойде спасение оттам, надява се и чака. Такава колеблива е неговата вяра в новата народна правда. Раздвоен е умът му, раздвоено е и сърцето му. Оттам иде и неговата слабост сега… Не, не. Той ще служи на тая нова правда въпреки своите колебания. Той вижда тая правда и вярва в нея, а всичко друго е от човешка слабост. Той би дал сто пъти живота си за тая правда. Но ето дотам спира силата му. Ако въведе Бориса в народното дело, ако го насочи и насърчи, той трябва да го обрече на това дело. Не се реши тая вечер да му признае, че е член на народната организация; скри от него, за да не го насочи там, за да не го тласне там. Такава е святата клетва обрича се човек на живот и смърт, а Лазар няма сила да обрече и детето си. А Ния, Ния? Би ли преживяла тя смъртта на Бориса? Лазар трябва да пожертвува и двамата — тия, които обича сто пъти повече от себе си и от всички блага на тоя свят. Решавай, Лазаре! Никога досега не си бил изправян пред такъв мост — ще го минеш ли?
Ния го чу как въздъхна, с голяма мъка въздъхна той, с голяма болка. Тя нищо не продума, чакаше го той да продума. А Лазар, макар да мислеше и за нея сега, забравил бе, че тя лежи до него, забравил бе и къде се намира. Малкото лунно петно на стената бе пропълзяло по-надолу и сега тихо светлееше право срещу него, в очите му. Той се взираше в него, без да го вижда. Той виждаше детето си. Виждаше го далече в миналото и през всички тия петнадесет години на неговия млад живот, и в ония мигове и часове, когато бе го обичал най-много, когато бе го жалил и бе се боял за него, за живота му най-много. Борис бе боледувал толкова често и толкова често бе се боял той за живота му. Ето и тая вечер вън, при светлината на фенера, той бе гледал с такава обич нежното му лице, мъха по бузите му, тъничкото му вратле и двете опънати жили по него, гледал ги бе с такава обич и жал. Мина погледът му и пак се върна през всичките тия години, през всичките тия трепетни часове до тая вечер, а сега се насочваше нанапред, тоя поглед на преголяма любов и грижа, който вижда и предвижда най-черни нещастия. Лазар следи детето си нанапред, то е все така слабичко и болнаво, с тия опнати жили на тънкия врат, върви то и среща зли врагове, тъмници, мъчения, смърт… Ния усеща как той цял потреперва. А Лазар вижда и нея, вижда я по следите на детето им, срещу неговите врагове, в същите тъмници, вижда я в мъките му, при самата му смърт. Сега Лазар потреперва още по-силно.
— Спиш ли, Лазаре? — попита Ния шепнешком, но и в шепота й се долавя нейната тревога, пък и се бои тя да не би да го събуди, ако е заспал.
Лазар се поколеба един миг дали да й се обади, той се страхуваше сега да заговори с нея. Не искаше да сподели сегашните си мисли, а лесно можеше да се разприказва, той бе свикнал да споделя с жена си всичко, което им беше общо или не беше във връзка с организационните тайни. После той също прошепна:
— Не, не спя.
— Студено ли ти е?
— Неее…
Лунното петно бе слязло долу на пода. Ния попита:
— Кое ли време е веке?
— Требва да е доста късно.
В преддверието бе окачен часовник с топузи. От голяма старост той не биеше часовете, но през стената глухо се дочуваше тиктакането на дългото му месингово махало. Ния се раздвижи в постелята.
— Ще ида да видя часовника.
Тя стана. Вратата тихо изскърца. Ния я остави отворена. Тиктакането на часовника сега се чуваше ясно. Ния мина покрай него и безшумно се качи горе, в стаята на Бориса. Тук светлееха само прозорците, в ъгъла срещу вратата се белееше едва-едва леглото на момчето. Ния се приближи, леко поопипа — Борис не беше се открил. Избутал бе само възглавницата. Тя опипа и нея — да я настани някак под главата му. Усети хладна мокрота. Дали се бе изпотил? Не — това са сълзи, той сигурно е плакал. Ния подигна предпазливо едрата момчешка глава, обърна с другата си ръка възглавницата и я притегли на мястото й; Борис тихо простена, но не се събуди. Сърцето на Ния натежа още повече — какво ли ставаше с нейните люде тая нощ? Дали не бяха си казали те двамата нещо, та Борис се опитваше и от нея да се отстрани? Тя се върна по-бързо в общата стая; забрави да драсне кибрит и да види часовника. Лягайки си наново, гласно рече: