— Спи ли още? — попита Лазар, но тъй без нужда, само за да спомене сина си.
— Спи.
Ния забеляза, че мъжът й тая сутрин не бързаше много за чаршията. Той сам й каза:
— Искам да го видя.
— Ами той кой го знай кога ще стане.
Лазар си сви втора цигара. Слънцето слизаше към града, дървесата наоколо и високите бели кумини аленееха в светлината му. Насреща се зададе Костадин — отиваше, види се, на работа.
— Добро утро, бачо Лазаре…
— Добро утро, Костадине.
От години вече Костадин ходеше в градски дрехи. Той мина през двора, отвори вратата и като подпря едната й пола с поставения там камък, излезе на улицата. Ния прибра двете празни чашки и стана. Стана и Лазар.
Той се изкачи бавно на горния кат на къщата си, поспря се пред вратата на Борисовата стая. После безшумно я открехна. Лицето му цяло засия:
— Аа… Ти си веке буден!
Той влезе в стаята, а Борис скочи от леглото, още по-тънък и по-висок в дългата си нощна дреха. В едната си ръка държеше книга.
— Току-що се събудих. — И той приподигна книгата. — Рекох да прочета неколко страници.
— Много рано… Рано е още. Ти сега… разпус.
— Така съм свикнал. В пансиона рано ни будят. Момчето отговаряше почтително, гледаше баща си кротко, но не трепваше ни следа от усмивка по лицето му. Лазар се загледа в това мило момчешко лице, засенено от кротка скръб, и през сърцето му премина една продължителна болезнена тръпка. Той не изпущаше от погледа си това лице и каза с дълбок, едва-едва напрегнат глас — изглежда, се страхуваше да не би гласът му да затрепери:
— Аз не ти казах снощи истината. Ти требва да знайш: това е тайна. Член съм на Организацията отпреди три години. Ти си ми син и затова ти казвам, но нищо повеке нема да ти кажа. И не е нужно.
Борис като че ли едва сега видя баща си. Той разтвори широко очи, пълни със светлина, книгата падна от ръката му. После момчето се хвърли към баща си, прегърна го с голям порив.
— Татко…
Полюшна се Лазар, но още по-силно потрепера гласът му, задавен в радостни сълзи:
— Полека… Ще ме събориш. Моите нозе не държат веке много…
Ния нагости момчето си в готварницата на долния кат, после те излязоха заедно в градината. Слънцето огряваше вече цялата къща, преплиташе лъчи в цветята, в розовите храсти, в натежалите от плод гранки на дървесата; пъстрееха ярко цветя и китки, по дървесата се виждаха на цели купчини и нанизи зрели плодове. Макар и в такъв ранен час, слънцето вече прежуряше.
Когато Борис беше по-малък, Ния го учеше да се грижи за всяко цвете, за цялата градина. Сега той ходеше с нея, поспираше се тук-там с ръце извити назад като възрастен мъж и гледаше разсеяно как тя се навеждаше да оправи някой стрък, да отчупи някое изсъхнало клонче, да прибере с шепи пръстта около някой разголил се корен. Те бяха се споразумели безглас, но — той е вече голямо момче и не бива да се занимава с такава женска или детска работа. Те се чувствуваха щастливи, че бяха заедно. С майка си Борис винаги се чувствуваше във всяко нещо сигурен и свободен. Сега тя му говореше за цветята си и предизвикваше в сърцето му някаква сладка лекота и радост. Може би всичко идеше от чувството му, че беше във ваканция, освободен от всякакви грижи, но то беше повече чувство на момче, което бе се върнало наново под крилото на майка си след дълга раздяла. Такова едно чувство на доволство и постоянна радост тлееше живо, топло и в сърцето на Ния. Детето й беше до нея, тя го виждаше, чуваше гласа му така близу до ухото си. Но там, в същото майчино сърце, тлееше все тъй постоянна, жива и грижата за рожбата, постоянният майчински трепет; и тя час по час се обръщаше да го погледне, за да види младото му лице, тънката му гъвкава снага, но да види още еднаж и с очите си, че той е там, до нея. Като птица, която лежи върху малките си в гнездото и все току дига глава и се оглежда, като лъвица, която ближе малкото си в храсталака и час по час надига уши — не се ли чува наблизу подозрителен шум?
Ния с нищо не издаваше тревогата, която бе пробудил в сърцето й нощният разговор с Лазара и която бе останала там, бе я държала будна едва ли не до зори. Нека детето й бъде радостно и весело, а майчиното сърце е като кладенец, в него се събират всички тъги и грижи…
На дневната светлина тя вижда още по-добре, че той е израснал и се е променил доста през последните месеци; острият й майчински слух долавя някакви промени и в гласа му. Тя знае, че така той се отдалечава все повече от ръцете й. Сякаш случайно тя го прихваща леко за лакътя, попритисва неусетно ръката му до себе си — да го почувствува по-близу, по-плътно, да го почувствува в ръцете си и би искала да не се отдалечава никога, да не се откъсва никога от нея, от ръцете й, а в същото време му казва: