— И наистина ще отиде — продължи след него Лазар Глаушев умислен, загледан пред себе си. После той изеднаж сложи ръце на колената си с извити навън лакти, обхвана с поглед всички наоколо: — Но нам ни требват пари. Повеке пари, много. Най-напред за оружие и за какво ли не още. Ако искаме тоя наш народ да се дигне един ден со сила, секиму требва да дадем по една пушка. Колцина ще могат сами да си купят! Баболев, Брашнаров… Те сами могат да въоружат целия град. Ама да видим как ще ги накараме да ни дадат макар и по петдесет лири. Брашнаров наистина може и в конака да отиде.
— С него аз ще се разправям — рече Кутрев и не сваляше очи от Лазара, като че ли очакваше възражения.
— Е, харно — кимна рязко Лазар и продължи с предупредителен тон, дори помръдна и с пръст: — Но с него добре ще внимаваш, Райко. И за сички тия люде, от които ще искаме пари, добре ще требва да помислим, за секиго според човека. Ти, Райко, иди, щом така си решил, иди при Брашнаров; аз при него не мога да ида. Аз ще ида при Георги Баболев. Бех еднаж при него, ще отида още еднаж.
— По сто лири ще им искаме.
— Много са по сто, Райко. Ще се уплашат. А тоя, Баболев, нели даде еднаж десет лири. По-нататък пак ще им поискаме и много пъти ще им искаме. Те друго нема да дадат за нашата работа: само пари могат да дадат. Но ти внимавай с Брашнаров.
— Ти каза, чичко Лазаре: с такива хора… според човека — попримигна с едното си око Райко Кутрев и цялото му лице засия весело, младежки, обагрено едва-едва от чиста, здрава руменина.
Младият човек се радваше за предстоящата си работа — трудна беше тя и може би опасна, но такова беше лицето му, че и Лазар му се усмихна насреща, та и Йоан Сърчар помръдна едва-едва с мъдро стиснатите си устни.
Ваканция беше и учителят Наум Катранов нямаше защо да бърза, но тая сутрин той стана по-рано. Винаги беше нетърпелив, когато му предстоеше да върши някаква работа. Влезе още по риза в съседната стаичка, притвори внимателно вратата. Извади от скривалището под миндера комитетските пари и хартиите, на които бяха записани по особен негов таен начин, провери ги още еднаж грижливо: всичко беше записано, не липсваше ни една аспра. После той извади и възела със своите собствени пари; те сега бяха станали две лири и на половинка, все тъй събирани пара по пара, грош по грош. Развърза възела си Катранов, сложи и него до другите пари; неговите златни парички блестяха сякаш повече от другите. Гледаше учителят парите си, не можеше да откъсне очи от тях, поглади един път и два пъти доста разредените коси на темето си. Сега той още един път премисляше за тия свои три златни парички как ги бе събирал грош по грош и пак оживя сърцето му чувството на сигурност, на доволство, че тия пари бяха собствени негови. Мислеше той за своит нужди, мислеше и за народните нужди. И току улови с двете си ръце за две кранчета късчето платно, в което бяха собствените му пари, и бързо ги обърна върху другите, комитетските пари. Паднаха трите монети на учителя с тих звън върху общата купчина, той ги потърси с алчен поглед да ги познае между другите пари, но сякаш се боеше от нещо, захвърли късчето платно и бързо, с някакво настървение разбърка всичките пари. Без да чува собствения си глас, той промълви и повтори, разбърквайки парите:
— Хайде за пушки… Всичките за пушки… Гой прибра всичко около скривалището, та нищо да не се познава, върза парите и хартиите в една кърпа. Взе вързопчето и бързо излезе от стаичката. Беше му леко на сърцето, дори весело. Толкова пъти се бе мъчил и колебал за тия свои лири, а сега всичко се свърши отеднаж. Хайде, всичко на едно място… за пушки! Където и да помръднеше сега — не забравяше и малкия вързоп с парите. Излезе в трема да се умие, седна да позакуси набързо, а вързопчето — все до него, да го виждат очите му. Забеляза вързопчето и Надежда — умница беше тя и досетлива:
— Ами остави го, татко, некъде…
Погледна я учителят и усети как го парна направо по сърцето постоянната му грижа за това дете. Бледо беше лицето й, с изострена брадичка, а бе успяло малкото работно девойче да се умие, да се среши — подредени и чисти лъщяха косичките му, а побърза то и сега да сложи закуската на баща си. Той накара девойчето да седне да закусва с него. Надежда донесе паничката си. Надробиха си залъчета черен хляб, учителят взе шарената тенекиена кутия, в която пазеха кълцана захар, посипа залъчетата на Надежда с една лъжичка от захарта, посипа и своите с една лъжичка. После се усмихна на девойчето и сипа още една лъжичка захар в паничката му. Девойчето също му се усмихна и посегна за топла вода, да полее с топла вода и двете панички…